СЪЛЗИТЕ НА БАБА РАДКА
Всъщност, баба Радка бе рядко опърничева старица! Тя не зачиташе авторитети, закони и всякакви условности. Живееше по свои правила, които, макар и доста странни, считаше за съвършени. Тази пролет тя навърши 84 и започна 85 – та си година. Умът и все още бе наред, но тялото престана да я слуша. Вече не можеше да изкачва по стъпалата трите етажа в блока, където живееше в скромна гарсониера. Принуди се да ползва асансьора, който тръгваше само с чип. Мъжът и бе починал преди повече от тридесет години, а деца старицата нямаше. Единственият и близък роднина бе един племенник, син на починалата и преди пет години сестра. Той се казваше Жечо, бе типичен циник, груб по природа и не особено мил с леля си. Реално, той не можеше да я понася, затова правеше всичко възможно, да я вижда по-рядко. Особено го дразнеше жълтия котарак Петърчо, който винаги пикаеше в обувките му, при гостуване.
И дойде една събота, рано сутринта, когато телефона на Жечо звънна в пет часа. Заспал около два часа през нощта, Жечо едвам отвори очи и взе телефона.
- Жечо, паднах тази нощ! Ударих се лошо и трябва да дойдеш! Вземи и Лидка с теб, защото трябва да говорим!
- Как падна? Къде падна, по дяволите?- изръмжа Жечо.
- В къщи паднах! Станах през нощта за тоалетна, но изглежда с кръвното ми нещо стана и се проснах на земята!
- Добре, след малко тръгваме!
Големият град, рано сутринта е възможно най-пуст. Жечо натисна газта и колата се стрелна по булеварда, към изхода на града. На седалката до него, жена му все още изглеждаше унесена от съня.
- Разбери! Знаеш, че не понасям леля си, но и не мога да гледам на случилото се с нея, като нещо, видяно на телевизора! Все пак тя няма други близки роднини, освен мен!
Жена му се намести по-удобно на седалката и без да отваря очи прошепна:
- Говориш тъй, сякаш се оправдаваш! Че какво по-нормално има от това, да се притечеш на помощ, на човек в нужда! При това тя ти е най-близката роднина!
Разстоянието до съседния град изминаха много бързо. Жечо паркира пред панелния блок, където живееше леля му, но входната врата бе заключена. Таблото със звънците бе счупено и нямаше как да позвънят на някого, да им отвори. Докато той се опитваше да отключи бравата с някой от своите ключове, до тях застана дебел циганин и отвори вратата.
- Това се казва късмет! – възкликна Жечо и тръгна по стълбите нагоре. След него едва го стигаше жена му.
Входната врата на апартамента бе отключена и когато влязоха, видяха баба Радка, легнала на една страна, на леглото си. Над дясното и око имаше огромна подутина, като тя виждаше само с лявото. Носът и бе заприличал на картоф, а под очите имаше лилави отоци. Жечо никога не я бе виждал толкова обезобразена, затова предложи:
- Да те качваме в колата и да ходим в „Спешна помощ!“ Там ще вземат нужните мерки!
Старицата леко се завъртя и с тих, но решителен глас отсече:
- Никъде няма да ходим! Лидка да ми сложи няколко бучки лед от фризера в една торбичка, за компрес! А ти седни тук и слушай!
Свекнал да не спори с опърничевата старица, Жечо се намести на един стол и зачака. След като Лидка сложи лед в парче тензух и бабата го допря до удареното си лице, тя видимо се успокои. Облегна се на няколко, сложени една върху друга възглавници и с дрезгав глас започна:
- Дойде време да уточним няколко важни неща! Става въпрос за всички важни документи, които притежавам и желанието ми, как да бъда погребана.
Бавно и назидателно, баба Радка изброяваше указанията си едно след друго, докато накрая помоли Жечо да отвори една секция на библиотеката и да извади от там голяма дървена кутия. Вътре бяха всички украшения и ценности на баба Радка. През целият си живот тя бе суетна и винаги излизаше навън добре облечена, като никога не се показваше без шапка на главата. Имаше десетина различни шапки, според сезоните на годината. Учудващ бе броят на бижутата в кутията. Всички бяха от злато и сребро, някои от които с доста висока стойност. Баба Радка взе един голям пръстен, с червен камък и рече:
- Това е най-скъпият ми пръстен! На него е камъка на живота! Този рубин е естествен и досега ме пазеше от всичко зло край мен! Свако ти Мишо ми го подари, когато загубих детето си още през бременноста и разбрахме, че повече няма да можем да имаме деца! Той милият така ме обичаше, че не ме заряза, както би постъпил всеки егоистичен мъж, а те повечето са такива! Остана до мен и докато си иде от тоя свят, бяхме едно цяло!
Жечо удивен слушаше и не можеше да повярва, че леля му плаче. Откакто се помнеше, той не я бе видял да пророни сълза по никакъв повод.
- Тази огърлица със сините камъни е от естествен и много скъп тюркоаз! Получих я за десетгодишнината от сватбата ни, като ходихме в Египет на екскурзия. Две години преди това, свако ти пести от цигари, водка и какво ли не, за да събере нужните средства! Чувствах се като Нефертити, като ми я сложи за пръв път на шията! Ех, какво мило момче бе моят Мишаня!
Жечо се пулеше, изпаднал в почуда от болката, която спомените пораждаха у леля му. Като бе хлапак, живееха заедно в една къща и той особено ярко помнеше, как една неделя леля му събра няколко кукли и бебешки дрешки в един голям кашон и ги изхвърли на поляната, от задната страна на къщата. Тогава тя ги заля с газ и ги запали. Крещеше като обезумяла срещу Бог, срещу родителите си и всички хора. Свако му едва я удържаше в прегръдките си, а съседите разбира се, само гледаха сеир.
- За какво изобщо съм се родила, не мога да разбера! – изхлипа баба Радка – Нито успях да уча в университет, нито дете създадох, нито нещо важно можах да оставя след себе си! Затрих и живота на свако ти, макар да не исках! Оказах се празна, като халосен патрон!
- Не говори така! – опита се да я успокои Лидка – Живяла си както всички останали хора! Може да нямаш наследници, но можеш да разчиташ на Жечо и мен!
- Като всички ли?! – завъртя глава и окървавеното и око блесна застрашително – Какво знаеш ти, моето момиче? Та всички край мен крадяха, лъжеха и се скъсваха да изневеряват на половинките си! Само аз като някаква балама бях вярна и послушна у дома и на работа! И докато останалите се забавляваха и заботяваха, ние с Мишето все повече се затваряхме в нашият си малък свят, като охлюви! Сред хиляди хора край нас, живеехме самотни като корабокрушенци! Но пак бях доволна, че имам някого до себе си! А като си отиде на небето, всичко свърши! Защо ме остави Бог да се мъча до тази възраст, представа нямам!
Баба Радка изтри сълзите си и сведе глава. Жечо изгледа жена си и кимна с глава да си тръгват. Разбраха се накратко, как всеки ден ще се обаждат по телефона и веднага ще намерят за домашна помошница някоя жена. Вече в колата, по обратния път, той въздъхна:
- Най-тъжно е, когато човек установи накрая, че животът му е минал напразно! Живял, а защо не знае! Затова няма да ми се караш, когато си хапвам и пийвам! Да са живи и здрави децата, но като дойде и на мен да сложа чертата накрая, поне да знам, че съм си отживял, както ми е кеф! Разбра ли?
Лидка се усмихна и поклати глава:
- Че какво има да мислиш ти? До тук си построил три къщи, купил си повече от десет коли, макар и втора употреба, създал си три деца, отгледал си ги, възпитал си ги, изучил си ги! Малко ли е това?
- Не знам малко ли е или много, но все не ми стига! Искам да направя нещо, ама толкова значимо, че целия свят да плесне с ръце и да каже „Браво!“. Всички да имат полза, а аз да се гордея със себе си!
Жена му гальовно каза:
- Като Брус Уилис искаш да спасиш света, а? Хайде, по-скромно Жечо! Достатъчно е, да се погрижиш за леля си! Нейните сълзи по-малко ли струват, от едно хорско „Браво“?
Без да отговори, той включи радиото на колата. По пътя вече имаше доста коли, а накъде отиваха всички, само Бог знаеше…!
Красимир Бачков