НА ТЕРАСАТА
В големият град има малко възможности да си напълни душата човек. От многото, наблъскани една до друга сгради няма изглед към природата, въздуха е замърсен от автомобилите и съседите обикновено се избягват. Това обаче не се отнасяше до Гочето и Кирил, двама пенсионери, живеещи в стара кооперация, в един от нашите морски градове. Двамата имаха на тавана две съседни тавански стаи, с почти два на два метра тераса пред тях, с изглед към морето. Преди години пред всяка стая имаше маса с два шезлонга и ограда между тях. Откакто съседите станаха на седемдесет години решиха, че оградата вече не е нужна. Вместо пластмасовите шезлонги си сложиха по едни плетени столове с меки възглавници, а масата бе само една, но удобна за всичките им прищевки.
Тази юлска вечер, след като слънцето се скри и лек ветрец задуха откъм морето, двамата съседи едновременно се появиха на вече общата тераса. Гочето носеше малко, изпотено от студ шишенце с ракия и две чашки, а Кирил голяма порцеланова купа, пълна със зелена салата, домати и краставици. Двамата се настаниха на столовете, Гочето напълни чашките и след като се чукнаха и отпиха, едновременно въздъхнаха от удоволствие.
- Ееех! Така изкарвам до сто години! – взе си от салатата Кирил и захрупа с малкото си останали здрави зъби.
- Че що да не изкараме, Кире? Напълно сме си заслужили! И двамата имаме над четиридесет години трудов стаж, отгледали сме деца и внуци! Каквото е трябвало, сме се отчели пред обществото!
- И най-важното! – вдигна показалец към небето Кирил – Работили сме честно и не сме крали! Спим спокойно и никой не ни псува!
Край тях все още писукаха и се стрелкаха лястовици, които ловяха мушици за своите рожби. Откъм дамбата при плажа изведнъж гръмна музика, после я намалиха и вероятно веселбата по заведенията започна.
- Ако щеш вярвай! – почука с пръсти по масата Гочето – Изобщо нямам нужда от ресторанти, дискотеки и други гюрултии!
- Разбираемо е! – усмихна се Кирил – На тая възраст имаме нужда от спокойствие, а и при тия безумно високи цени…!
- Всъщност, какво толкова му трябва на човек, приятелю? Да го оставят на мира, като стане на определени години! Да има не много, но достатъчно средства за храна, ток, вода и пр. Да не гледа телевизор, откъдето го заливат само с пропаганда, лъжи и манипулации! Да е мир, да са здрави децата и внуците! Да не чува и вижда никакви политици! Друго остана ли? А, да! И да не го карат да се чувства излишен…!
- Струва ми се, че ние двамата го имаме! – издаде напред устни Кирил – Обаче, колко хора на нашата възраст могат да кажат същото? Ето, ти изброяваш съвсем скромно, най-важните за един човек неща! Не ламтиш за пари, презокеански круизи, екскурзии по света и друга светска суета. Но има наши набори, които нямат дори парче хляб за вечеря на масата! Има стотици без дом, без близки! Те какво да кажат, а?
- А има и други, потънали в пари, власт и разврат! Те се чудят, как да умъртвят повече хора на земята, чрез войни, ваксини, отровни храни, въздух и вода! На тях нищо не им стига!!! Ако тях ги нямаше, колко спокоен и хубав щеше да е света, а?
Двамата замълчаха. Разделиха си останалата в шишенцето ракия и след като я глътнаха, се отпуснаха в креслата си. Притвориха очи и всеки потъна в мислите си. Тъмнината неусетно се спусна, както идва края на всеки живот, изстена с една въздишка на вятъра и покри целия град. Тя имаше само няколко часа да властва, а след това щяха да я заменят светлината и зараждащия се нов живот. Кръгът се въртеше за всички…
Красимир Бачков