ВСЕ ПО – НИСКО
Върху старата зарзала в двора на къщата имаше скован от дъски нещо като под, върху който бяха седнали Станислав и Мариян, двама стари съседи и приятели от детството. Сега и двамата бяха приети в университета за първа година, като единия щеше да учи за лекар, а другия за учител. Още в началното училище, когато дядото и бабата на Станислав бяха още живи, двамата бяха отрязали два от клоните на дървото и закрепили с пирони няколко дъски. От зарзалата впоследствие остана само един клон и импровизираната беседка, където двамата много обичаха да се качват и разговарят за различни неща. Сега бяха дошли да нагледат запуснатия от няколко години имот.
- Дори не разбрах, как стигнах до университета! – рече Мариян – Сякаш вчера бяхме хлапета и правихме тая беседка на дървото!
- И аз се чувствам по-скоро хлапе, отколкото зрял човек! – отвърна Станислав – Времето е най-голямата измама на земята! А как ми се иска да съм все още детееее!
- Като тия ли? – посочи Мариян към съседния двор.
В съседната, прихлупена къща живееше дядо Симеон, когото двамата помнеха още от малки, а той изглеждаше почти същия като сега старец. През оградната мрежа в ъгъла на двора му се промушиха няколко циганчета и тихо се прокраднаха към входната врата. Едно от децата прескочи през отворения прозорец на къщата и влезе при стареца.
- Ей, какво правиш тук?! – изхриптя с дрезгав глас старецът.
- Нищо, разхождам се! – ухили се циганчето.
- Как тъй се разхождаш в къщата ми, бе?! – повиши глас възрастния мъж и приближи към детето. То скочи обратно през прозореца и се ухили презрително:
- Що не ме хванеш, а?
Дядо Симеон се надвеси от прозореца и макар протегнал ръка, не успяваше да хване хлапето. В това време през входната врата влязоха останалите четири деца. Всяко от тях грабна по нещо от стаята и изскочиха на двора. Започнаха да подхвърлят във въздуха чаши, чинии и стар, емайлиран чайник, а след това да си ги подават един на друг.
- Веднага ми оставете посудата! – безсилно кресна старецът, което предизвика само смях у пакостниците.
Горе, на дървото Станислав и Мариян се спогледаха. В очите им гореше ярост и отчаяние едновременно.
- Само как се гаврят със стареца, копелетата! Какво да направим?
- Що не слезеш до джипа, за пиратките? Ще метнем няколко по тях и ще избягат!
- От кои да взема? „Биг – банг“ или „Титан“?
- Все едно! Вземи две – три от едните и две – три от другите! Тя само една ще им изкара акъла и ще напълнят гащите от страх!
Докато Станислав слизаше от дървото, в двора на стареца веселбата ставаше все по-шумна. Едно от децата изтърва една чаша и тя се счупи на земята. Останалите вече нарочно счупиха другите няколко чаши. Това обаче не им стигна и отново се вмъкнаха в къщата. Грабнали в ръцете си няколко стари чинии, те излязоха и започнаха да се кълчат на двора. Едно от хлапетата викна:
- Барба Яни, ясо палигари! Да играем сиртаки и да чупим, момчета!
То запя на глас гръцка песен и удари в земята една чиния. Едно от парченцата на счупената чиния хвръкна и поряза лицето на друго дете. Потече му кръв и то ядосано бухна чайника на цимента. В това време две възрастни циганки минаха край оградата и дядо Симеон викна:
- Абе, спрете тия деца, че ми изпочупиха посудата, бе! Каква е тая анархия?!
Двете жени спряха за миг и с един поглед разбрали за произвола на децата, се спогледаха. Едната махна с ръка:
- Ами, играят си децата дъртьо! Какво си се развикал?
После невъзмутимо продължиха по улицата. На дървото Станислав се качи с няколко пиратки в ръцете. Щяха да ги ползват същата вечер на морския бряг, като отпразнуват приемането си за студенти, но тук можеха да променят предназначението им. Двамата едновременно запалиха по една пиратка и ги метнаха в съседния двор. Пиратките бяха професионални и така силно изтрещяха, че децата подскочиха и хукнаха с все сила към ъгъла на двора, откъдето се промушиха и побягнаха по улицата. Двамата приятели на дървото се засмяха, докато двете жени се върнаха от улицата и започнаха да кълнат и обиждат стареца.
- Защо гръмна децата, бе? Кво направи, уби ли ги глупако?! Ще видиш ти, как ще се разправим с теб сега! – пенеха се една през друга двете, докато Стан не хвърли пиратка и срещу тях.
Те не виждаха откъде дойде пиратката, но тя тресна точно пред тях и двете паднаха от страх на земята. Олелията се засили и отвън се събра цяла тълпа цигани.
- Стан, помниш ли, че като бяхме деца имаше само една циганска къща, в края на улицата? Зоро, Асен и Нурсел бяха децата, с които заедно играехме. Сега повече от половината квартал е заселен от цигани!
- Няма лошо, че са цигани, но да не правят бели! Виж, как се гаврят с бедния старец!
В това време дядо Симеон се луташе по двора и се опитваше да събере в една кофа начупената си посуда. Прекрачвайки през изкривения чайник, той се спъна и падна на земята. Силите не му стигаха да се изправи и той остана на двора, подпрян на една ръка. Отвън циганките не спираха да кълнат стареца. Те разправяха на останалите съседи, че техни деца само си играели в двора, когато стареца започнал да гърми срещу тях. За миг всички се настроиха войнствено и бяха готови да влязат в двора, и да пребият дядо Симеон.
- Алоо! Я спрете да викате! – кресна, застанал до тях Станислав – Обаждам се на полицията и ще видим сега, кой крив и кой прав!
Той започна да набира някакъв номер на телефона си, когато една от жените застана пред него:
- Ти кого плашиш с полицията, бе? Хич не ми пука от полицията! Ако щеш, министъра звикай! Ши стреля по мене той! Аз съм диабетна и можи сердечна криза да напрайш! После кой ши гледа девет диса, а?!
Встрани Мариян снимаше с телефона си. Когато го видя, разбеснялата се болна вресна:
- В затвора ши та вкарам, дето ма съдиш без разрешение! Спри да ма снимаш веднага!
Олелията вероятно щеше да продължи още, ако до тях не бе спряла полицейска патрулка. От нея излезе дебел полицай, който вдигна ръка нагоре:
- Кво става тук, бе? Аз всеки ден ли ще идвам при вас?
Привечер, седнали на плажа, Станислав и Мариян гледаха морето и мълчаха. Цял следобед загубиха, да обясняват в полицейското управление, какво се бе случило. От хубавото им настроение сутринта не бе останала и следа. Мариан разтвори шепа и показа няколко останали им пиратки.
- Ще ги гърмим ли, Стан? Честно казано, не ми се празнува!
- Смятам, че се нагърмяхме достатъчно през деня! – отвърна приятеля му – Вече мисля, накъде да хващам, след шест години, като завърша медицинския! Превърнаха страната ни в гето…!
- И аз не знам, как ще я караме тук! Падаме все по-ниско! Понякога ми се струва, че гледам филм, а не живея..!
Лек ветрец повя срещу тях и двамата станаха. Закрачиха боси по пясъка. Вятърът се усили и скоро следите им на плажа изчезнаха, както неусетно изчезваше и държавата…
Красимир Бачков