ЖИГО И КОТАКА МУР
Желязко Костов, по фамилия Гъзибаров предпочиташе да го наричат за по-кратко Жиго. Когато се наложеше да каже и фамилното си име, той го правеше възможно по-тихо, с прибрана между раменете глава, като костенурка. Съучениците му от началния и прогимназиален курс го скъсваха от подигравки, но той се изхитри и след като завърши осми клас, се хвана чирак при Монката, в автомонтьорската работилница. Жиго бе най-малкото от седем деца и това определено облекчи родителите му. Така започна кариерата му на авто-механик и най-добрия майстор на динама, нафтови помпи и скоростни кутии в града. Бавно, но сигурно Жиго овладяваше занаята от стария майстор и когато дойде време да го вземат в казармата, се уреди като шофьор на командира, на градското поделение. Последваха двете най-блажени години от живота му, защото като командирски шофьор не правеше почти нищо през деня, а вечер обличаше цивилните си дрехи и гонеше гаджетата по стъргалото. В една пролетна вечер се запозна с Чефи и без да губят време омачкаха тревата в парка. Тя учеше в техникума по облекло и обувки, но мечтата и бе да стане фризьорка. След двумесечни нощни подвизи из градската градина, Чефи забременя и реши да приключи с образованието. Тя предложи на Жиго да се оженят, но той не бе особено въодушевен и отказа. Напук, Чефи не направи аборт, както повечето ошетани ученички по онова време. В края на януари тя роди едно шишкаво момченце, което нарочно кръсти Желязко, със звучната фамилия Гъзибаров. Това окончателно отблъсна Жиго от нея и през втората пролет от казармата, той се запозна с Лета. Виолета учеше в Хуманитарната гимназия в града и бе една година по-голяма от него. Това разбира се не попречи на Жиго, да я напомпа като Чефи. Проблемът този път се оказа бащата на Лета, който бе директор на Енергото. След кратък и съдържателен разговор, Жиго бе заплашен, че ако не се ожени за дъщерята на енергийния шеф, ще бъде изритан от сладкото местенце на командирски шофьор. Предстоеше му да дава наряди през ден и това сломи съпротивата му. Направиха скромна сватба, а в средата на февруари следващата година, му се роди дъщеря, която законно щеше да се нарича Гъзибарова по фамилия.
Достоен наследник на продуктивния си баща, преди да приключи с казармата успя да се запознае и с командирската щерка. Тъй като му оставаха два месеца до края на казармата, той много не умува и изплющя и нея. Вече нямаше как да го принудят да се жени. Обаче добрият иначе командир, като разбра, че ще става дядо една декемврийска вечер, пощуря. Жиго се бе измъкнал от казармата преди по-малко от месец и той нямаше как да му въздейства. На следващия ден командира заповяда на началник щаба да измисли нещо и да принуди Жиго, да поеме отговорност за непристойните си деяния. Началник щаба бе паразит с височина малко над метър и половина, но злобен като пинчер и амбициозен като есесовец в концлагер. Той не съобразява дълго, просто събра четиримата най-шашави войници в поделението и им обеща двуседмичен отпуск, ако опухат и принудят Жиго да се разведе, а после ожени за командирската щерка.
Заповедта бе изпълнена бързо, акуратно и ефективно. След якия пердах, се наложи Жиго да напусне апартамента, където живееше като преведен зет и да се разведе скоропостижно. Месец преди да роди близнаци, дъщерята на командира на поделението сключи брак с младия осеменител и безобразен пройдоха. Така наследниците с фамилия Гъзибаров станаха четири бройки, но състезанието не спря до тук. Не мина и година, когато Жиго бе изхвърлен на улицата от командирската щерка. Тя го хвана в изневяра с най-добрата си приятелка и моментално подаде молба за развод. По същото време синът на Монката катастрофира и се затри, заедно със семейството си. Старият майстор бе приютил Жиго в гаража, където ремонтираха колите. Той буквално се срина от тежката загуба. Започна да пие и понеже вече минаваше седемдесетте, това го погуби бързо. Малко преди края си, той приписа на Жиго скромната си къща, с гаража и малкия двор до него. И когато един ден там цъфна с надут корем приятелката на последната му жена, Жиго просто и каза, да не го занимава със себе си и бъдещото и дете.
След петия роден Гъзибаров последваха още тринадесет и стигнал достойните шестдесет години, Жиго имаше осемнадесет деца, двадесет и девет внука и два правнука. Той продължаваше да живее сам, по-скоро в гаража, отколкото в къщата, докато един ден в краката му не се отърка малко, сиво-бяло коте. То измяука тъничко, изгледа го с големите си, зелени очи и нещо се пречупи в душата на Жиго. Той клекна и погали котето по гърба. Между тях премина силна искра, която предопредели взаимното им бъдеще. Жиго влезе в къщата, а котето го последва. Той отвори хладилника, като се питаше, какво име да даде на котето. Взе половин пита кашкавал „Мургаш“ и отряза парченце. Подаде го на котето, а то се нахвърли на него с огромно удоволствие. Докато котето мъркаше и ядеше, погледът на Жиго се спря на етикета върху кашкавала, отрязан през половината. Там пишеше „Мур“
- Е, така ще се казваш, котьо! – реши Жиго. – Мур си е направо котешко име, защото е като Мър. Имаш ли нещо против?
Котето не само бе съгласно, но и настоя да получи още парченце кашкавал. Така започна чистата дружба между мъжа и животното.
Междувременно, Гъзибарови се бяха превърнали в сериозна коалиция, независимо различните си майки. Те по някакъв начин се бяха опознали и сближили. Помагаха си за всичко и бяха определящ фактор в общината. Фамилията им вече не предизвикваше присмех, а респект във всяко отношение. Деца и внуци минаваха често край Жиго, а той понеже живееше сам и бе натрупал доста пари, винаги им слагаше едра банкнота в джоба.
Малкото коте бързо порасна и започна да прави бели. Освен, че бе любимец на Жиго, Мур се оказа не по-малък любовчия. Той непрекъснато и независимо от сезона, гонеше кварталните котки и увеличаваше и без това големия им брой. В гаража, освен редовните клиенти, се прескачаха малки и големи котки. В един ъгъл имаше стар фотьойл без крака, който служеше като трон на Мур. Там никога не лягаха други котки, защото биваха прогонвани свирепо и безпощадно от Мур. Така човека и котарака изкараха цели десет години. Вече остарял, Мур лежеше през повечето време на фотьойла, а Жиго учеше един от внуците си на занаят, щото не го биваше много в ученето.
Дойде рождения ден на Жиго. Впрочем, той бе забравил за него, но многолюдната му челяд се бе погрижила за всичко. Поръчаха огромна торта, извикаха репортери от местната кабеларка и двата вестника. Сутринта, когато Жиго отвори вратите на гаража, опули учуден очи. Отпред на улицата се бе събрала голяма тълпа, която заедно запя „Хепи бърдей“. Оператори снимаха, пиратки гърмяха и всички поздравяваха, облечения в омазан гащеризон юбиляр. Всички котки от гаража бяха избягали изплашени, само Мур стоеше да краката на своя стопанин. По някаква преносима уредба се чуваше музика, която бе намалена и зад микрофона застана най-големия му син. Той бе заместник кмет в града и сега трябваше да се изкаже. Той се прокашля за авторитет и започна:
- Аз, Желязко Желязков Гъзибаров, като заместник кмет на града и пръв син на баща си, си позволявам да го поздравя за седемдесетата му годишнина! С годините, фамилията на този скромен човек се превърна в синоним на коректност, почтеност и трудолюбие! Ние, всички наследници, събрани тук, искаме да изразим голямото си уважение и обич към него! Да живеят Гъзибарови!
Тълпата извика няколко пътни фамилното име, от което през целия си живот се бе срамувал Жиго, а той се просълзи, без да усети. До него Мур вдигна лапа и го бутна по крака. Жиго се наведе и вдигна стария и доста тежък котак. Гушна го и на подадения срещу него микрофон изръмжа дрезгаво:
- Не знам какво да ви кажа! Честно признавам, че бях забравил за рожденият си ден! Не очаквах нито вас, нито подаръците, нито поздравленията ви! От всички тук, най-изненаданият съм аз, но за пръв се чувства горд с фамилното си име! Благодаря ви за всичко, момичета и момчета! Аз бях лош баща, но мога и да обичам! Ето този непослушен котак ме накара да се почувствам щастлив, през последните десет години! За мен той също има празник! Бъдете здрави всички и правете любов!
Последните му думи бяха удавени от спонтанни викове на радост и одобрение.
Привечер, когато Жиго и Мур останаха двамата, се спогледаха.
- Какво, котьо? То не се искало висше образование, за да те обичат и уважават хората! При това, без особено да съм го заслужил! Какво ще кажеш, а?
Мур завъртя глава, потърка я с предни лапи и легна на трона си. Чудно му бе, защо хората все усложняваха всичко. Животът, човешки или котешки се въртеше между три важни неща – любов, храна и топло местенце. Всичко останало бяха празни приказки, за писатели и поети…
Красимир Бачков