ДИВАТА СИЛА НА РАВНИНАТА
Село Гиздово бе захвърлено в покрайнините на Добруджа, но небето над него бе тъй безкрайно, тъй синьо и пълно с желание за живот, че макар на достолепна възраст, всичките му четиридесет и осем жители ходеха с вирнати глави и ведър поглед. Имаха самочувствието на господари на равнината, нещо, което дължаха в голяма степен на Ангел – Дивия.
Никой не знаеше кой вятър довя Дивия, преди четиридесет години по тия земи. Той купи старата кирпичена къща от сина на починалия дядо Нейко, стояща като калпак над селото, върху единствения хълм наоколо и още първия ден започна да я ремонтира. Качи се на покрива и сам свали турските керемиди. После смени прогнилите греди от конструкцията със здрави, акациеви пръти. За разлика от останалите селски къщи, закрепи големи листи ламарина един върху друг, над които накова двойна скара от летви. Едва върху тях спусна черна, изолираща хартия и още един ред летви за керемидите. Няколко от мъжете в селото идваха, гледаха и се чудеха, а Панко – пъдаря дори отбеляза, че никой не прави покрив по този начин. Дивия си вършеше работата, без да обръща внимание на забележките на селяните. Дори когато му предложиха помощ, той само поклати глава отрицателно, без да продума и дума. Когато приключи с покрива, той запали стария и очукан руски джип „Газ – 69“, с хасковска регистрация и подкара към „дупката“. Това бе голяма яма извън селото, откъдето всички вземаха жълта пръст за измазване. След като докара десетина чувала от пръстта, Дивия я разстла и омеси с конски фъшкии и слама. Лисна няколко кофи вода и разбърка всичко. Получи се глина, с която измаза цялата къща, заедно с курника за кокошките. Беше пролет и мазилката изсъхна бързо. Дивия разтвори вар в едно корито и с баданарката боядиса всички стени. Изведнъж къщата сякаш оживя. Когато мина със синя блажна боя и прозорците, съселяните му одобрително споделиха помежду си, че новодошлия е читав човек, щом тъй усилено се труди. Те не знаеха нищо за него и понеже човешката природа е изпълнена с любопитство, скоро започнаха да съчиняват всякакви измислици за миналото му. Изкараха го бивш затворник, парясник и разбойник, само защото лицето му излъчваше примитивна, мъжка грубост. Като вървеше, Дивия се отличаваше от всички останали. Среден на ръст, но изключително силен, той вървеше изправен и в същото време с някаква по котешки пъргава походка. „- Ходи като леопард или диво животно!“ – беше го определила пощаджийката Цена, откъдето последва и прякора му.
Когато огради с нови летви двора и боядиса в зелено оградата, къщата му стана като мечта, на сбутан в апартамент от краен квартал гражданин. Едва тогава Дивия влезе за пръв път в селската кръчма. Подпря се на тезгяха, огледа с присвити очи десетината мъже, седнали по масите и запита кръчмаря Коста:
- Имаш ли асеновградски мавруд?
Кръчмарят сухо преглътна и повдигна рамене:
- Тук никой не поръчва бяло или червено вино! Всеки си има в къщи.
- А какво предлагаш тогава?
- Бира, бренди „Слънчев бряг“, коняк “Плиска“, водка и лимонада, разбира се!
Дивия се подсмихна:
- Е, щом се разбира, дай ми бутилка „Плиска“ и две лимонади!
- Ама как тъй? – не разбра Коста – Цяло шише коняк ли? За в къщи ли?
- За тук, естествено! – изръмжа Дивия и седна на една свободна маса.
След това, бавно и с наслада изпи коняка, а останалите гледаха и тихо си говореха помежду си. Когато и последната капка от бутилката свърши, Дивия се обърна и запита:
- Къща вече си имам, само жена и кокошки ми липсват! Да знаете сгодна жена наоколо?
Мъжете мълчаха, чувствайки се като деца пред тоя суров мъж. Единствен Милан събра кураж да се опре на новодошлия.
- Зависи за какво да е сгодна!
- За мъж, за дом и деца! – изръмжа Дивия – Нали затова е създадена жената!
Всички се разшумяха, а Милан се попипа с два пръста по брадичката и ехидно каза:
- Като за тебе се сещам за една жена от съседното село, ама…!
- Какво?
- Много сгодна ми се струва! Ще ти пуши главата от нея!
Мъжете започнаха да се смеят, а един подхвърли:
- За Ленчето ли говориш, Милане?
Той кимна и добави:
- Че е хубава, спор няма! Обаче има вече две деца, а е едва на деветнайсет! Мъж при нея не съм забелязал досега. Със светия дух ли си има работа тая жена, не знам!
Дивия стана, хлопна с длан по масата и рече:
- Баш такава търся! Дай на всеки, каквото пие кръчмарю, за моя сметка! Утре, като доведа това Ленче у дома си, ще се разплатим!
Колкото и налудничаво да изглеждаше изявлението му, той го изпълни. На следващия ден в ранния следобед, той разтовари от джипа жената, двете деца и няколко бохчи с дрехи. Как бе уговарял жената, никой не знаеше, но тя бе тук и това бе неоспорим факт. Настани ги в къщата и слезе при мъжете в кръчмата. Този път тя бе препълнена. Дори от съседните села имаше няколко души. Когато Дивия влезе, всички млъкнаха, като ученици пред учител. Коста сервилно се поклони, а Дивия тихо нареди:
- Както казах вчера, вече имам жена! Дори деца са ми направили предварително! Сега остава само кокошки да си намеря! Да се разберем така! Днес черпя всички, а утре очаквам да ми донесете по една кокошка! Ще си я платя, разбира се!
Мъжете се разшумяха, а Милан отвърна:
- Щом си вече един от нас, кокошки ще ти донесем, но пари за тях не искаме! Само внимавай, да ти стигнат парите за черпнята, че добруджанец знаеш ли как пие на аванта!
Силен смях избухна, кръчмаря се залута, час по-скоро да сервира на всеки пиене, а Дивия сложи пред себе си бутилка коняк и замечтано вдигна поглед към опушения таван на кръчмата. Когато вечерта, мъжете един след друг, олюлявайки се, едва намираха вратата на кръчмата да си тръгнат, Дивия стана и все едно бе абсолютно трезв каза:
- Мъжът може да няма пари, дом или работа, но чест трябва да има! От утре, докато съм в това село, не искам да виждам сведена глава! Проблеми всеки има, но като излезе на улицата, ги оставя в дома си и тръгва като на сватба! Видя ли някой, овесил нос, тежко му!
После с твърда крачка излезе от кръчмата.
През следващите години Ленчето роди пет деца на Дивия. С останалите две, те конкурираха циганските семейства в срещуположния край на селото, но винаги бяха чисти, добре облечени и стъпваха като петли по улиците. Лошата слава на Ленчето отдавна бе забравена, защото бе доказала, че може да бъде почтена и уважавана жена. Постепенно децата отраснаха и се разбягаха, кой в градовете, кой по чужбина. Останаха само възрастните, които полека-лека се стопяваха. Понякога Ангел – Дивия спираше на площада в селото и веднага край него се събираха други хора. Драго им бе да го гледат и слушат, сякаш зареждаше всеки с енергия и кураж за живот. А когато го питаха, откъде черпи своята невероятна сила, той простичко отвръщаше:
- От простора на равнината…!
Красимир Бачков