НАШЕТО МОРЕ
Когато се установиха на морския бряг предния следобед, морето бе тихо, а слънцето печеше силно. Сутринта се събудиха от плющенето на вятъра върху палатката. Дани дръпна ципа и първо забеляза белите гребени на вълните, които се разбиваха на няколко метра от тях. Морето бе потъмняло от надвесените, тъмни облаци. От запад бързо приближаваха сиво-жълти, осветени сякаш отзад облаци, които вещаеха буря. Ако дъждът завалеше, те нямаше да могат да изкачат късия, стръмен баир, по който се бяха спуснали до плажа. Той скочи разтревожен и отиде при колата. Запали и тогава изведнъж рукна дъжда. Бе закъснял. Даде газ и засили, но макар разстоянието до баира да бе малко, още в основата му колата забуксува. От процепа на палатката с огромни очи гледаше Стела.
- Какво ще правим, Дани?
Той се подпря на калника на колата, загледан в морето. Обикновено имаше отговор на всеки въпрос, но сега, все по – високите вълни го притесняваха. Ако вятърът вдигнеше още малко вълните, те щяха да стигнат до палатката и колата.
- Мамо! Тате! – звънна гласчето на Раличка от палатката.
Стела се вмъкна при детето. Започна да го облича. След малко двете излязоха от палатката и Дани взе дъщеря си на ръце. Тръгна към пътеката, изкопана в стръмния скат, а жена му го последва. Няколко пъти се хлъзгаха, падаха и ставаха, но изкачиха баира. Дани пусна на земята дъщеря си и нареди на Стела:
- Ще стоите тук, докато се върна! Долу няма да слизате!
- А ако вълните стигнат до палатката и колата?
Той вдигна рамене и тъжно се усмихна:
- Тогава ще се наложи, да се прибираме на автостоп до в къщи!
- Чао, тати! – махна с ръчичка Раличка.
- Чао, принцесо! – отвърна Дани и закрачи направо през нивата.
До селото имаше няколко километра. Докато вървеше, по чехлите му се залепи толкова кал, че първо левия, а след това и десния се скъсаха. Дани продължи бос, дишайки учестено от усилието. Не бе предполагал, че е толкова трудно, да се върви по калната земя. Зад гърби си чу бръмчене и като се обърна, видя стар трактор „Беларус“, който се движеше към селото . Дани затича с все сила, като размахваше ръце, за да привлече вниманието на тракториста. Докато бягаше, на два пъти се хлъзга и пада, и едва когато се пльосна в калта за трети път, трактора намали и от вратата се показа плешив мъж, който викна:
- Стой там, ще дойда при теб!
Подпрян на лакти, целия омазан от калта, Дани зачака. Когато трактора избуча до него, той с последни усилия се изправи. През отворената врата трактористът запита:
- Да не сте закъсали в ямата?
Дани посочи към Стела и малката, които изглеждаха като мравки, в далечината:
- Снощи се спуснахме на брега и опънахме палатка. Преспахме, а преди малко дъжда ни хвана и не можах да изкарам колата!
- Да, точно в ямата сте се спуснали! Всяко лято се налага да дърпаме такива като теб!
- Ще ни помогнеш ли, човече? Обаче имам само десет лева. Като се върнем в града, ще намеря начин да ти платя! Обещавам!
Трактористът посочи към стъпалото и рече:
- Качи се тук и се дръж здраво! Добре, че имам дълго въже!
Дани стъпи на металната степенка и трактора изви към брега. Дори на високо проходимата машина бе трудно да кара през нивата на моменти. Когато все пак стигнаха до мястото, което тракториста наричаше „Ямата“, той спря и отиде до ръба, на склона.
- Побързай, че морето ще ти отмъкне палатката!
Дани се спусна по-скоро като шейна по хлъзгавия баир. Достигнали до палатката, вълните я бяха намокрили, заедно с одеалата и дрехите вътре. Тя все още се държеше на вървите, забити с рейки в земята. Той извади една по една рейките и с все сила успя да ги върже за бронята на колата. От високото тракториста му хвърли дебело, конопено въже, което обаче не стигна до колата. За миг Дани замръзна, но после се сети, че в багажника имаше буксирно въже и го извади. Върза въжетата едно за друго и този път можеха да опитат, да извлекат колата. Старият трактор избуча от високото, Дани натисна газта, но колата бе тежка и изкачи само метър нагоре. Трактористът се показа от високото и викна:
- Чакай малко! Тук наблизо имам пчелин. Ще прескоча до него, за още въже!
Дъждът намаля, но морето шумеше заплашително и глухо, подмятайки вързаната зад колата палатка. Вълните стигаха до задните гуми на колата. Дани се изкачи при Стела и въздъхна:
- Представяш ли си, ако бе заваляло през нощта, докато спяхме!
- Щяхме да се удавим, без да разберем! – отвърна тя.
- Мамо! Тате! – тропна с краче Раличка – Нали толкова много искахме, да дойдем на палатка при нашето море?!
- Да, принцесо! Искахме, но не допускахме тоя дъжд, посред лято!
- Нашето море и така си е хубаво! – унило промълви детето.
Тракторът се върна и тракториста върза още едно, тънко, стоманено въже. Извика Дани и запита:
- Трактор карал ли си?
- Не съм.
- Просто е! Аз съм включил на ниски скорости. Само включваш с лоста напред и бавно подкарваш! Не давай много газ, за да има сцепление! Аз ще се оправя с колата ти долу! Като свирна с клаксона, тръгваш!
- Ясно! – кимна Дани.
Още от първия опит успяха да изтеглят колата. Дани скочи от трактора и събра мократа палатка. Както си бе вързана за бронята, я метна на багажника на колата. Нареди на жена си и детето да влизат и сам се вмъкна в колата. Отпред трактористът махна с ръка и потегли. Въжето се опъна и колата тръгна. Бавно, поднасяйки настрани, след петнайсетина минути излязоха на асфалта. Там трактористът отвърза въжетата и ги метна в кабината на трактора. Дани му подаде банкнотата от десет лева, а мъжът се засмя:
- Ако вземах пари за всяко добро, досега да бях станал милионер! На сбора ще почерпиш! Хайде, със здраве!
Докато трактора се отдалечаваше към селото по пътя, Дани го гледаше с мокри от дъжда или нещо друго очи. От колата изскочи дъщеря му и изписука:
- Тате, като изгрее слънце, нали пак ще дойдем при нашето море? Снощи много ми се усладиха, печените на жар картофки!
- Ще дойдем, моето момиче! При нашето море живеят наши хора, а те са най-добрите на земята!
Докато караше бавно на връщане, слънцето проби облаците. Дани въздъхна и погледна жена си:
- Ама, каква беля можеше да стане, а?! Разминахме се на косъм!
Стела не отвърна нищо, само изтри с пръсти лицето му от калта. Детето помисли, че тя го гали и също започна с две ръце да гали баща си по главата. Вече бяха спокойни и щастието можеше да прави каквото си ще с тях.
Красимир Бачков