СТАРАТА СЕЛСКА ЦЪРКВА
През февруари щяха да станат две години, откакто селото се обезлюди. Малкото здрави къщи бяха разграбени от циганите от съседните села, а някогашното училище гледаше на света с избодени прозорци вместо очи, с продънен покрив и две високи тополи отстрани, стоящи като свещи до стар, запуснат обелиск. В средата на селото се бе килнала на една страна някогашната църква. Тя бе празна и само избелелите светии по някои от стените и наблюдаваха разрухата, и упадъка на човешкия дух, на това място.
Докато в началото на февруари проблясваше слънце, след няколко дни сви страшен студ и селото заприлича на лунен пейзаж. Снегът нямаше и педя, но студа и най-вече вятъра вилнееха свободно, свиреха из празните стаи на къщите и само вълците от близката гора им отвръщаха с жален вой. Никой не стъпваше на това тъжно и пусто място затова, когато Асен, деветгодишния син на Махди от съседното село дойде с един откраднат кон, се почуди къде да го скрие. Обиколи няколко къщи, надникна и в училището, но накрая се спря пред църквата. Независимо, че северната и стена бе рухнала, при олтара църквата бе останала здрава. Там имаше достатъчно място, за да подслони момчето коня. То внимателно се изхлузи от гърба на животното и закуцука напред. Асен се бе родил с увреден ляв крак и това донякъде оформи затвореният му, лишен от емоции характер. Опъвайки коня с парче сезал вместо юзда, малчуганът пристъпи в нишата на олтара. Изведнъж изпита непозната топлина в куцият си крак и непознати досега иглички започнаха да го пронизват. Затаил дъх, хлапакът се пипна по крака и усети кожата си по нов, непознат до момента начин. Така усещаше здравият си крак, което означаваше, че нещо добро се случва с куцият му крак.
– Ей, конче! – промълви детето – Какво се случва с мен, а? Дали оздравявам? Но нали лекарите отдавна са казали, че ще съм куц цял живот?
Конят само поклати нагоре – надолу глава. Момчето пусна сезала и погали коня по муцуната.
– Нещо се случва тук и май Господ е решил да ми каже нещо! Това все пак е църква, макар и разрушена, а дали може кон да стои в нея? Сега да бе мама тук, щеше да ми каже, ама..!
Отвън вятъра просвири хищно и коня леко потрепери. Момчето метна една прокъсана черга на гърба му и рече:
– Ще стоиш тук на завет и ще ме чакаш! Аз ще ида до нашето село, да ти докарам сено! Ако дойдат вълци, бягай колкото можеш! Като се върна, ще се погрижа за теб! От днес вече си мой кон! Аз ще се върна, конче! Селото ми е на два километра през нивата! Стой тук и ме чакай!
Малчуганът намести омазаната вълнена шапка под качулката на якето си и тръгна по пътя. Подскачаше като куца врана, но изпълнен от непозната до сега надежда, вървеше по-бързо от всеки друг път. Щом стигна до дома си, го посрещна кучката Лиска. Тя се завъртя край него, излая и се отърка в краката му. Входната врата се отвори и Черла, майка му викна:
– Къде се щураш в тоя студ, Асене? От сутринта те няма в къщи! Яяяя! Ама ти как вървиш?
Майка му бе сложила ръка на устата си и го гледаше с невярващи очи. Хлапакът направи няколко крачки и като направи сериозна физиономия рече:
– Бог стори чудо! Вече си усещам болният крак като здравия! И куцам по-малко, и вървя по-бърже!
Черла плесна с ръце и се прекръсти. Макар мъжа и да се турчееше, тя бе християнка и носеше окачено на шията си, малко сребърно кръстче.
– И как стана туй нещо, Асене?
– Рече Господ и стана! – авторитетно отвърна синът и. – В църквата стана туй чудо!
– В коя църква? Ние нямаме църква в селото!
– В църквата на съседното село! Онова, запустялото!
– Я влез в къщи на топло и ще разкажеш за всичко!
– Ще разкажа мамо, но на Хамдито няма да кажеш, нали? Щото може да ме бие!
– Нали знаеш, че тебе не удря тоя хаирсъзин! Свиден си му!
– Знам, но този път може да се ядоса!
– Влизай вътре и разказвай! – дръпна го майка му и двамата влязоха в дълга, опушена от голяма печка стая, в която си играеха трите му сестри.
Накратко момчето разказа как е откраднало коня от обора на Мехмет, от Дунавци, как е стигнало пустото село и как се стоплил кракът му, когато стъпило на олтара. Майката слушаше, преглъщаше сухо и от време на време пляскаше с ръце. Тя бе неграмотна, защото родителите и я бяха продали на Хамди заради дългове. Първата си дъщеря роди на тринадесет години, след нея се появи Асен, а по-късно още две момичета. Стоеше предимно на село с децата, докато мъжа и работеше в града като зидаро-мазач. Хамди бе по-възрастен с двадесет години от нея и като се напиеше, я биеше, заедно с дъщерите си. Не удряше Асен, защото го жалеше, а и бе единствения му син.
– Слушай сега! – прошепна майката – Ще ида до дядо Ферди, да му искам коня с каруцата! Ще натоварим сено, ще вземем и няколко стари черги за твоя кон и ще тръгнем! Докато се стъмни, ще се приберем! Днес е четвъртък и не вярвам баща ти да се прибере от града! Те работят някаква кооперация и макар да е студено, бързат да я свършат, щото имат някакъв срок.
Скоро, натоварената със сено и няколко картонени кашона каруца, заскърца с колелата си по черния път през полето. Бързо стигнаха до църквата и разтовариха сеното. Асен постави кашоните като стена и така загради коня в олтара. Предвидливо бе взел стара кофа, в която наля вода. Конят потрепера с бърни и започна бавно да пие.
– Ето тук! – посочи към центъра на олтара момчето – Изведнъж крака ми се стопли! Сякаш Господ от небето ми помогна!
Майката се прекръсти и вдигна поглед нагоре. Килнатият на една страна църковен купол все още пазеше от дъжд и сняг, но студа хапеше жестоко.
– Как ще оставиш коня тук? Ако не го изядат нощес вълците, ще замръзне от студ!
– Ще го покрием с чергите, да не мръзне! Няма как да го донеса в къщи, щото всички ще разберат, че съм го краднал! А не е ли грешно, коня да стои в църквата?
– Конят е чисто животно! Не е грях да сториш добро, Асене! Грях е, дето си го краднал! Ама, нали пусти циганин си, като баща си! Ако ходеше на училище, друго щеше да е! Човек щеше да станеш, ама…!
– Махдито не дава! – омърлушено отвърна хлапакът – Той щото едва може да чете и пише, не уважава училището! Не иска да учим и ние!
– Тъй, тъй! – тюхкаше се майката и се оглеждаше. По едно време замръзна на място с отворена уста.
– Кво има, мале? – облещи очи синът и.
– Нали знаеш, че все ме боли стомаха, ей тук горе? – прошепна Черла.
– Да! Сега да не спря да те боли?
Майката кимна, отново се прекръсти и изтри с ръка изведнъж зачервилото си лице.
– Свято място е туй, Асене! Погледни, цялата съм настръхнала! Как тъй изведнъж ми мина болката, а?
– И аз нали туй ти казвам? – отвърна детето – Още като стъпих тук и крака ми се стопли!
Цяла седмица майката и детето ходеха скришом при коня в църквата. Носеха храна и се грижеха за животното. С всеки изминал ден, куцукането на момчето все повече намаляваше. На десетия ден Черла отиде на гости при една съседка и сподели:
– Вчера моят Асен излязъл да се разходи из полето. Видял там изтърван кон и го хванал. Конят тръгнал и го завел до църквата в пустото село. Влезли в църквата и изведнъж крака на сина ми се стоплил. Сега почти не куца! Цяло чудо е станало!
– Не може да бъде! – опули очи съседката
– Ела в къщи, да видиш Асен как върви сега! – подкани я Черла.
Съседката извика още две жени от съседни къщи и всичките тръгнаха към дома, където Асен сечеше клони за разпалка на двора. Момчето стъпваше сигурно и на двата си крака, вървеше почти без да куцука, а жените писнаха и започнаха да говорят една през друга. Скоро се събра цяла тълпа и всички настояваха, да тръгнат към пустото село. Направо през полето се юрнаха, като преди тях бягаха дечурлига и няколко кучета. Стигнаха църквата и вкупом влязоха в нея. Предпазливо доближиха мястото на бившия олтар и дали от самовнушение или действително, една от друга жените започнаха да споделят, че не усещат стари болки и се чувстват добре. На връщане Асен яхна коня и съвсем като негов стопанин го подкара към къщи.
За два – три дни случката се разчу из цялата област. Още на следващия ден пристигна Мехмед и си поиска коня. Пред него обаче застана Хамди, който се бе върнал от града и не бе изтрезнял от радост, че сина му вече върви като нормален човек.
– Синът ми намерил коня на полето! Не го е крал, нито е знаел на кого е! После конят го закарал в църквата и Асен изведнъж оздравя! Господ е сторил тъй, че коня да срещне моето момче и то да оздравее после! Сега коня е наш и няма да ти го дадем! Това е свят кон и ние ще се грижим за него, като част от семейството!
Мехмет не беше съгласен и започнаха да се карат. След час все пак се разбраха, Хамди да купи коня и тъй да го задържи. Получил парите за коня си, Мехмед си тръгна, а коня остана прибран под един навес, завит с черга, нахранен и доволен от грижите и възхищението на хората около него. В . края на февруари, Хамди, заедно с трима колеги – строители, закараха две каруци материали и започнаха да ремонтират църквата. До края на април стените бяха издигнати, купола изправен и сега дори църквата имаше врата. Мястото при олтара бе оградено с червен шнур и там всеки ден идваха болни хора. Българи, цигани, турци сядаха на земята, скланяха глави и се молеха за изцеление. Някои пишеха бележки, свиваха ги и ги вмъкваха между тухлите на зидарията. Дали наистина или от внушение, повече от хората намираха полза. Те разказваха за старата селска църква и от ден на ден, все повече се увеличаваха посетителите при олтара.
Вече през лятото, две млади семейства се заселиха в опустелите селски къщи. Започнаха да ги ремонтират, а скоро към тях се присъединиха и други пришълци. Есента в селото заработи магазин и живота се завърна отново тук. От местната патриаршия идваха няколко пъти важни свещеници, обикаляха, гледаха и нещо смятаха, но не посмяха да пречат на хората, да се лекуват при олтара. Често идваше, яхнал своя кон Асен. Той слизаше от коня и пристъпваше към олтара с наведена глава. Кръстеше се и с равна крачка се връщаше при коня си. Макар и хлапак, се чувстваше като цар сред хората наоколо. Всички знаеха неговата история и я разказваха, украсявайки я с какви ли не измислици и небивалици. Когато навърши десет години, Асен поиска от баща си да го прати на училище. Хамдито се почеса по главата и неочаквано кротко отвърна:
– Ти си колкото мой син, толкова и син на Господа! Щом искаш да учиш, ще учиш! Обаче с теб ще идват на училище и сестрите ти!
– Съгласен съм, тате! – за пръв път го прегърна Асен и се метна на коня.
Препуска из полето, докато коня се изпоти цял. Момчето слезе, накъса сноп трева и бавно започна да трие потта на коня. Конят изви глава и благодарно, тихо изцвили.
– Виждаш ли конче? – прошепна детето – Ще уча и ще стана голям човек! Знам, че Господ ще ми помогне!
Откъм някога пустото село, изведнъж се чу ясен звън на църковна камбана. Момчето се прекръсти и с усмивка погледна към небето.
Красимир Бачков