ДОКАТО ПИШЕХ ЗА ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ…
Като всеки нормален човек и аз исках да срещна истинската любов. Още от ученическите години се оглеждах, за да я съзра в очите на някое момиче, но когато я виждах, момичето или не ми харесваше, или не можех да отвърна със същото чувство. Слава Богу, един ден я разпознах! Тази, единствената, неповторимата, за която бях чел в книгите, бях гледал във филмите и за която пееха в песните. Известно време бях щастлив и най-хубавото бе, че щастието ми бе споделено от любимата. Не помня вече месеци или година мина, през което време двамата с моето момиче се чувствахме като най-облагодетелстваните глупаци на света. После се появи нашето дете и филма от цветен започна да става черно-бял. Не защото не обичахме детето си, а защото заприличахме на другите. От покрива на света се бяхме приземили в задния двор, при тълпата, а това определено отрезвяваше. Постепенно започнах да забелязвам, как се събираха заедно по сметка или от няма и къде, различни двойки. Те не се обичаха и им личеше, но кой знае защо също изграждаха семейства, не по-лоши от моето. Времето минаваше и дойде време за първите, неочаквани удари срещу нас. Получих ги от близки хора, затова и повече болеше. Разбирах, как отстрани се опитваха да разбият нашата малка, пълна с взаимна обич пчелна кутийка, но бях прекалено млад и зелен, за да знам, как да реагирам. Междувременно се случиха разочарования, които съвсем промениха семейния ми пейзаж. Всеки ден виждах край мен далеч по-тежки случаи, но това изобщо не ме успокояваше. Да се сравняваш с неудачници в семейството и живота, изобщо не бе никаква утеха. Само дето, повлечен от течението на живота, се завъртях в няколко дълбоки вира. Това също бяха любовни вирове и макар повечето хора да се давеха в тях, аз някак оцелях. В семейството ми и извън него се появяваха плодове на любовта и дори понякога се чувствах като герой от приключенски филм. Естествено, един ден филма свърши и се оказа, че е бил мелодрама, с трагичен край. Признавам, преживях го тежко! Преминах през всички логични стадии, като започна от пиянство и да стигна до самосъжаление. Хубавото на лошото е, че един ден свършва. Омръзна ми да се чувствам зле и се опитах да се взема в ръце. И едва тогава проумях, колко силен може да бъде един човек, загубил почти всичко. Аз исках, аз трябваше да си върна както любовта, така и живота! Е, не беше лесно, но по някое време успях.
Започнах нов живот, като се заричах да не повтарям старите си грешки. Вярно, магията не бе като първата, но все пак завърташе главата, малко по-силно от уиски. Продължих пътя си, с доста рани, изгаряния и травми в душата и сърцето. Реших, че е по-добре да пиша за любовта, но така да пиша, че всеки, който чете, да поиска да обича и да бъде обичан. От самото начало нещата някак си тръгнаха и общо взето бях доволен от резултата. Нямах болни амбиции, не се стремях към световна слава и известност, а само се опитвах, да стопля нечия непозната душа. Като човек от дълбоката провинция, бях доста консервативен, донякъде романтичен и отчаян идеалист. Написаното от мен се харесваше на хората и това ми стигаше. Естествено, срещах завист, опити за оплюване и тотално игнориране, но това не можеше да ме събори. От малък бях свикнал да разчитам само и единствено на себе си, което постепенно ме бе превърнало в боец. Така излезе първата ми книга, после втората, третата, петата, десетата…! Получавах награди, не от най-големите, защото те бяха запазени за политкоректните автори, превеждаха ме и това ми стигаше.
Така до един ден, в който проумях, че твърде малко хора четат! Интернет бе превърнал хората в папагали, които повтаряха чужди мантри и това им носеше спокойствие. В социалните мрежи непознати се псуваха, спореха и по-рядко се подкрепяха. Това постепенно ги превръщаше в социопати и макар привидно да общуваха, те несъзнателно се изолираха един от друг, превръщаха се в самотни неудачници, разбиращи от всичко, а в крайна сметка от нищо. Светът, без да забележа, се бе превърнал в гигантска психиатрия! Любовта, за която пишех и на която се възхищавах, вече бе останала някъде в миналото. Сега бе модерно да се обичат / по-точно да се съвокупляват / мъже с мъже, жени с жени, старци с деца, секс с животни и все неща, които ме отвращават! Затова, когато една нощ някакъв млад сбърканяк ми писа в Месинджър, че много би искал да се срещнем, се разсмях. Попитах го, защо иска да ме види, а той отвърна, че просто иска да види един истински мъж. Подобни оферти досега бях получавал само от жени, затова се замислих, дали нещо съм се променил, та да събуждам нездрави мераци у други мъже. Естествено, блокирах младия педал, но си дадох сметка, че живота драстично се е променил, към по-лошо! Докато пишех за любовта, дяволът се бе изгаврил с хората, като ги бе убедил, че жените трябва да са със силиконови цици и задници, хиалуронови устни и възможно по-малко мозък! На мъжете бе забранил да са мъже, като се самоопределят на каквото си щат, пък дори и на дървета, ако щат. В обществото за да бъдеш забелязан или успешен, трябваше да си повече от сбърканяк, а за политическа кариера това бе задължително! Доброто вече не бе добро, както и на злото вече се гледаше с поощрение и дори одобрение. Семейството бе отживяла работа, Бог бе прокуден надалеч и само лъжата и кражбата биваха издигани в култ, всеки ден по масмедиите. Разочарован от политици, лекари, учители, търговци и изобщо човеци, един ден се запитах като Ален Делон, дали това е моят свят! Като тяло се бях променил, като всеки човек на възраст, но душата ми бе млада! Имах още много неща да върша, да пиша и да се боря, но за пръв път се запитах, има ли смисъл? Дали просто не се бях превърнал в поредния изкуфял дъртак, с претенции към околните и снизходителен към собствените си недостатъци?
Единственото сигурно нещо, което осъзнах, е че света се е променил до такава степен към по-лошо, че вече няма връщане назад! И сега, докато пиша тия редове и изобщо пиша, се моля сатанистите превзели планетата, да не ни вкарат във война! Злото, което се вихри не само в моята страна носи болка, разрушения и много смърт! Знам, че е илюзия, но ми се иска хората да не бяха толкова глупави, безразлични и необичащи! От опит знам, че всичко може да се промени към добро, ако достатъчно много хора заедно, достатъчно го искаме!
Красимир Бачков