ЛЪВОВЕТЕ НА СВЕНСОН
За празника в морския град бяха дошли много хора. Централния площад и всички улици, водещи към морската градина бяха изпълнени с тълпа, която се придвижваше бавно към плажа и морето. По принцип не обичам да седя по кафенета и да си губя времето в празни приказки, но сега бяхме седнали заедно с уважаван от мен професор. Заведението бе по-високо от площада пред нас и виждахме всичко, като на театрална сцена. По едно време забелязах, как двама души, облечени в светли, карирани костюми се извисяват над другите. След това видях още един, но той бе в синя риза и приличаше по-скоро на дипломат в отпуск. Тримата си приличаха по лъвските лица и високия, над два метра ръст. Мъжете в карирани костюми вървяха един срещу друг и аз не се съмнявах, че като се срещнат ще се заговорят или поне поздравят, но това не се случи. Обърнах се към професора и посочих към мъжете:
- Виждате ли тези двамата, колко си приличат, професоре? Помислих, че са братя или поне роднини, но те дори не се погледнаха, когато се разминаха! Ей там, до арката има още един подобен мъж. Странно, каква необичайна прилика!
Професорът внимателно се вгледа в мъжете, отпи от кафето си и на свой ред запита:
- От колко години живееш тук?
- Догодина ще станат тридесет!
- Е, това обяснява всичко! Всеки от старите жители знае тези мъже, като лъвовете на Свенсон! Те действително са роднини, но само по линия на баща си или по-точно на дядо си! Човек не може да ги сбърка, защото до един са високи, здрави мъже, с наистина лъвско изображение на лицето.
- Ще ми разкажете ли нещо повече? Трябва да е много потайна, тази история?
Професорът се усмихна и започна:
- Нищо тайно няма, освен явните плодове на шведа, неговите наследници! Градската клюка споделя, че някъде в началото на миналия век, акостирал английски кораб в нашето пристанище. Стоял няколко дни, а след като отплавал, с плуване до брега се добрал един от моряците му. Това бил Леон Свенсон, огромен, непокорен швед. На кораба ступал помощник капитана и го наказали. Бил затворен и вероятно щели да го съдят, като се върнат в Англия, но по някакъв начин успял да избяга в последния момент. Това се случило през пролетта и шведа се крил два – три дни по брега, но на глад не се издържа. Вмъкнал се в някаква къщурка в края на града и откраднал хляб. Обаче го видяла стопанката и го спряла. Питала го кой е, защо краде хляб, но той не знаел бъкел български и не се разбрали. За друго се разбрали, защото жената била вдовица на рибар, с две малки деца. Явно го е харесала, защото по нашите земи рядко се срещат такива гиганти. Приютила го тя и освен храна, му дала и горещото си, самотно сърце. Забъркали маята и след девет месеца се родило момче. Обаче клюкарите, дето все обичат да си врат носа в чуждите работи, съобщили на полицията за него. Наложило се Свенсон пак да бяга. И по старата схема, се установил в дома на друга вдовица, този път в едно близко градче. Работил като хамалин, строителен работник и навсякъде го уважавали, заради исполинската му сила и мълчанието му. Там направил още две деца на вдовицата и като тръгнала работата, заприиждали всякакви загорели жени при него. Разни мустакати стари моми, грозни, самотни жени, че и хубавици се случвало да го желаят, защото бил дискретен. Оплождал ги като коч шведа, но къде ти тук дискретност, като децата приличали на него – големи, със сини очи, руси и с лъвски лица. Така се навъртяло първото поколение от двайсетина гиганта, които за хората били лъвовете на Свенсон.
Аз не зная, що за глупава мода се наложила тогава, жените да имат дете от шведа! Дали щото бил чужденец или заради високия му ръст и гордия характер, но това продължило, докато един ден не го намерили претрепан на плажа. Женските набези спрели, а на гроба му години след това, все имало сложени цветя.
След двайсетина години неговите наследници сами създали деца и така неусетно в нашия край се повишил средния ръст на населението. Интересното в случая е, че всичките лъвове на Свенсон били на хубави позиции в общините, където живеели, хората ги уважавали и приемали, едва ли не като богоизбрани. Те се размножили през годините и сега едва ли някой може да им хване края, колко са в действителност! Във всеки случай, съм срещал поне десетина различни мъже, които несъмнено са негови наследници. Те не се познават помежду си и не търсят връзка едни с други. Не знам, заради гордост или нещо друго, но живеят всеки за себе си, без взаимна връзка и общуване. Та, това е цялата история!
Благодарих на професора и малко по-късно се разделихме. Вървях из морската градина и мислех, какви корени има нашето преклонение пред чужденците. Някога, през социализма, като идваха като туристи на море, ние им слугувахме и обръщахме много повече внимание, отколкото и на най-заслужилия българин. През годините на „демокрацията“ съвсем му изтървахме края в посока чуждопоклонничество! Често незнаещи и неоценяващи собствената си история и велики личности, ние се прекланяхме на всякакви девианти, стига те да ломотеха на английски, френски или немски език! Дали от вековното робство или просто в гена ни бе заложено подлизурството, пред чуждия и по-силния не знам, но съм сигурен, че това не ни носи полза, нито добро! Вярно, народът ни е необичайна смесица от генотипи, но точно това го прави уникален! И вместо да отправяме взор към нации, които желаят само да ни използват и крадат, можем да потърсим сред нас лидери! Несъмнено те ще са по-умни, по-смели и добри, защото ще са част от нас, от нашето семейство! Не най-продажните трябва да изберем, а най-достойните! Те са сред нас и само трябва да се огледаме, за да ги намерим…!
Красимир Бачков