време за четене: 5 мин.

КАЦАЛКАТА

 Георги разбираше дали е в кондиция сутрин, докато слизаше по стълбите на трите етажа в кооперацията си. Ако се спущаше с единият крак, а после другия, значи не бе във форма. Ако с двата слизаше по стъпало надолу, всичко бе наред.

  Тази сутрин за малко не се строполи на стълбите. През нощта не можа да спи добре, събуди се рано и излезе на терасата, при папагалчето. Взе го в ръце, гушна го и го закара в банята, да си похвърчи. Видя прорасналия клюн на птичето и се сети, че трябва да излезе, за да намери някое клонче, от което да направи кацалка в клетката. Папагалите трябваше да имат под ръка някакво клонче, което да гризат, иначе човките им прорастваха и не можеха да се хранят нормално.

 Едва задържал се на крака, той внимателно продължи по стъпалата надолу, като се държеше и за парапета. Излезе на улицата и се насочи към близката детска площадка. Освен големите дървета край нея, бе забелязал в един ъгъл ниска, крива мушмула. От там смяташе да отреже клонче за кацалката. Като стигна до площадката, вече се бе задъхал. Скоро бе минал стоте килограма и му бе трудно да ходи дълго, без да се умори. Отпусна се на една пейка и изтри потта от челото и главата си. Край него, по улицата преминаваха кола след кола, спираха пред училището и изскачаха деца, с големи раници на гърба. Колите отминаваха, а дечицата се насочваха приведени под тежките раници към училището. Георги си спомни неговата кожена чанта, когато бе ученик, колко по-лека и удобна бе, в сравнение с огромните, натъпкани с какво ли не раници на днешните ученици. Поклати тъжно глава и забеляза, как едно момченце влезе в двора на училището и след като колата, шофирана от майка му замина, се върна отново на улицата. Тъкмо Георги реши, че малкият е решил да бяга от училище, когато детето вдигна двете си ръце и побягна към брадясал мъж на средна възраст. Щом се срещнаха мъжът вдигна на ръце детето и започна да го целува по косата. Тъй като двамата бяха едва на няколко метра от Георги, той чуваше какво си говорят те.

• Тате, тате! – повтаряше момчето и се притискаше към баща си като птиче.
• Добре ли си, Крис? Закуси ли? – ръмжеше с продран глас бащата.
• Не, но мама ми е сложила два кроасана в раницата. Ти добре ли си? Спря ли да пиеш? Намери ли си работа?

Бащата пусна сина си, свали раницата от гърба му и я преметна през рамо.

• Какво да ти кажа? Хванах се на едно място като пазач, но това не е сериозна работа! Има шанс да започна добра работа по специалността ми, но чак в Пловдив! Прекалено е далече и няма да мога да те виждам!
• А ако там ти плащат повече, защо не идеш и да спестиш пари, за ново дело? Искам да съм с теб, тате! Не мога да го понасям тоя очилат Ефтим!
• Защо? Зле ли се отнася с теб?
• Ами, зле! – махна с ръка пренебрежително детето – Мазни ми се като уличната кучка до Супермаркета! Иска да го харесам и да станем приятели, но е много противен!
• Прави го заради майка ти!
• Знам, но е много подъл, да знаеш!
• Защо?
• Онзи ден вечерта, ги подслушах като си говореха с мама. Тоя тъп Ефтим иска да има дете от мама! Смята, че ако имам братче или сестричка, ще го приема за баща!
• А майка ти какво казва?
• Нали я знаеш, колко е суетна! Мрънка нещо за повишение в службата, което той трябвало да и уреди. Точно сега не бил момента за второ дете, защото щяла да загуби кариерното си развитие. Ефтим трябвало да е доволен, че всичко е станало според плана им и сега трябвало само да я носи на ръце. Не мога да ги понасям и двамата, тате!
• Нищо, Крис! Нищо! Ще потърпиш малко, а междувременно може да излезе някоя приемлива работа и тук!
• Но как нямаш работа, не разбирам?! Нали си инженер – химик?
• И какво от това? На последните две места, където кандидатствах, искаха да им правя формула за продукти с измама! Не бих се хванал с мошеници, които заради печалба са готови да тровят хората! Чуваш ли, последния звънец бие! Бягай, да не закъснееш! Вече е осем часа!

Баща и син се прегърнаха още веднъж и малчуганът тръгна. Вече от училищния двор, детето махна няколко пъти с ръка на баща си, после потъна във входа на сградата. Мъжът изтри с длан двете си очи и бавно приближи съседната пейка. Отпусна се тежко и въздъхна. Георги се почеса неловко по главата и рече:

• Как се извъртя тоя свят, мама му стара! Нищо човешко не остана между хората!

Мъжът го изгледа и отново въздъхна. Явно не му се говореше. Георги стана и извади сгъваемото ножче, което носеше в калъфче на колана си. Изтегли малкото трионче и започна да оглежда клоните на мушмулата. Избра си едно клонче твърде нависоко и подскочи да го хване. Бе твърде натежал и не успя. Скочи втори път, но тогава мъжа стана от пейката и дойде при него.

• Това ли ти трябва? – посочи към клончето той
• Да, но не мога да го стигна!
• Дай на мен! – протегна ръка за ножчето мъжа и след като го взе, придърпа клона надолу. Бе поне с една глава по-висок и успя ловко да отреже клончето. Подаде го на Георги, с тъжна усмивка:
• За какво ти е притрябвало?
• Ще правя кацалка за папагалчето си.
• Така ли?! – възкликна мъжът – И аз преди половин година купих с последните си пари едно Жако! Гледам го в квартирата си, а дори клетка нямам. Ако не е той, досега да бях луднал!
• Разбирам! – кимна Георги – Папагалите са добри приятели, особено ако си сам!

Като че ли нямаше какво повече да си кажат. Кимнаха си и Георги тръгна към къщи. След няколко крачки спря и се обърна:

• Ако нямаш друга работа, ела при мен да видиш папагалчето! Ще пием по бира, ще поговорим!

Мъжът се позачуди, а Георги посочи с показалец:

• Живея в ей онази, жълтата кооперация.

Двамата тръгнаха заедно. Като стигнаха до малкото магазинче за хранителни стоки, до входа на кооперацията, мъжа предложи:

• Да купя една водка, да полеем кацалката?
• Недей! Ако ти се пие нещо твърдо, имам няколко бутилки десет годишна ракия. Аз съм на бира, че ме стяга злъчката.
• Както кажеш! – съгласи се мъжът и подаде ръка – Аз съм Момчил!
• Георги! – стисна ръката му и го покани пръв да влезе като домакин.

Някъде към обяд двамата мъже преминаха от бира на ракия.

• Виж, Момчиле! – каза Георги – Не ми е до пиенето, да знаеш! Като няма човек с кого две приказки да си каже, е лоша работа!
• На мен ли го казваш? – кимаше Момчил – Скоро ще стане година, откакто се разведох, а не можах да свикна със самотата! С всичко се свиква, но самотата те убива! Добре, че си имаме папагали, че да не изперкаме! Хайде, наздраве за кацалката и папагалите!
• Наздраве за синчето ти и за моите, дето са от няколко години вече в чужбина! Стоя в тая гарсониера като осланен есенен лист и чакам някой по-силен вятър да ме духне! Това живот ли е?

Двамата мъже се успокояваха един – друг, отпиваха от ракията, докато по някое време заспаха, както си бяха седнали на масата. Папагалчето в клетката ги поглеждаше с кръглите си очи, гризеше с човка кацалката и от време на време кряскаше пронизително. Мъжете не го чуваха, защото сънят ги бе затиснал по-тежко, от самотата в душите им.

   Красимир  Бачков