ВЕСЕЛБАТА

време за четене: 19 мин.

1.

Не бях виждал Дикран точно двадесет и девет години. Сега стоях на аерогара Варна и очаквах всеки момент самолетът му да кацне. Той пристигаше с чартърен полет от Москва. В края на юни сезонът бе възможно най-добър за туристите, избрали нашето черноморско крайбрежие. Точно до мен разговаряха двама възрастни арменци, но понеже не разбирах езика им, успях само да включа, че те също чакат приятеля ми. В разговора си те непрекъснато споменаваха неговото име или някой, който се казваше като него.

         Дори не разбрах кога самолета кацна. Бях седнал на металните пейки в залата за пристигащи и си спомнях щуротиите, които вършехме някога с арменеца.А те не бяха никак малко!

         Когато го видях за пръв път, той приличаше на ястреб. Среден на ръст, с черни, упорити очи, с навита на шнурове коса, щом заговореше, привличаше вниманието на всички. Не за друго, а защото гласът му стържеше в най-ниските октави на човешкия регистър и донякъде напомняше на Висоцки. Говореше тъй смешно руски, че дори аз българина се усмихвах на необичайните словосъчетания, излизащи от голямата му, чувствена уста. Щом се запознахме, той започна да рецитира стихотворението „Арменци“ от Яворов. Смея да твърдя, че изговаряше българските думи доста по-добре от руските и не знам защо, но се развълнувах. Когато приключи, Дикран ме прегърна, стисна ме здраво и каза:

• Ех, братко! Благодаря на Бога, че днес те срещнах! Това несъмнено е повод да се почерпим!

   Свикнал руснаците да се черпят с повод и без повод, само кимнах с глава. Обаче, когато след малко Дикран дойде с три бутилки петнадесет годишен коняк „Арарат“ разбрах, че работата е сериозна.

• Виж, приятелю! – малко притеснен опитах да уточня нещата – С теб се виждаме за пръв път!Не се познаваме и е възможно да не покрием представите си един за друг! Не бих желал да те разочаровам! Не издържам на тукашното пиене, а като гледам скъпия коняк, дори не разбирам, с какво съм заслужил честта да го пием заедно!

Дикран махна на бармана от кафето във фоайето на хотела, като му заръча да донесе две чаши. Момчето веднага изпълни поръчката, но арменецът го спря с ръка:

• Ти какво? Шегуваш ли се? Какви чаши си донесъл за моя скъп гост от България, нещастнико?! Веднага се върни и донеси чаши от чист кристал!

Барманът се смути и прошепна нещо в ухото на Дикран. Това го ядоса още повече, защото лицето му почервеня и той се развика:

• Нима мислиш, че българският ми приятел е по-малко важен от надутите ченгета или политици, имали нещастието да посетят глупавия ти бар?! Какво искаш? Да дойда и да потроша всички чаши и бутилки на бара, а утре да си безработен ли?!

Горкият барман излетя като изстрелян и се върна светкавично с две толкова красиви, кристални чаши, каквито не бях виждал никога в живота си.

• Свободен си! – великодушно го освободи арменецът, отвори бутилка и наля от коняка.

Чукнахме се и отпих. Вкусът бе наистина превъзходен. Похвалих питието, а Дикран махна с ръка:

• Това нищо не е!Заръчал съм утре да ми донесат „Ной“! Това е коняк, достоен за теб! По-добър от него, в цяла Русия няма!

Глътнах наведнъж елексира и разперих ръце:

• Не бих могъл да ти се реванширам по никакъв начин!

Дикран се засмя:

• Какъв реванш може да има между двама истински мъже и приятели? Аз съм горд, че си мой гост днес!

Тогава към нас приближиха две арменки. Едната бе на средна възраст, ниска и доста заоблена, а другата едва ли имаше повече от шестнадесет години. Дикран стана и ме представи:

• Това е Димитър, от България! Кажете, виждали ли сте по-красив мъж от него изобщо?

Почувствах се неловко. Виждах, че арменецът говори съвсем сериозно, а не можех да си обясня необичайно топлото му отношение към мен. Той продължи:

• Аревиг, не намираш ли прилика между него и Елица? Още като го видях и нещо ми трепна ей тук! – посочи към сърцето си той – Сам Господ го прати днес! Сега ще пийнем, ще поговорим и кой знае, може той дори да познава момичето, в което съм влюбен до полуда!

Работата започна да се изяснява. Дебеличката арменка ми се усмихна и седна на съседния диван:

• Откакто Дикран срещнал тази българка, не е на себе си! Вече половин година бълнува за нея нощем и през деня! Така се е влюбил горкият, че ако скоро не я види, ще се затрие от тъга!Уважаеми Димитър, помогнете му ако обичате! Той е единственият ми племенник и искам да е щастлив!
• Добре! Само, че  не знам за кое момиче става дума! В България има поне четири милиона жени и поне сто хиляди от тях носят същото име!

Дикран махна с ръка на жената да млъкне и заяви:

• Това сега не е важно! Снощи сънувах сън, в който един бял гълъб кацна на рамото ми, а днес срещнах Димитър! Това е знак, че Бог се е смилил над мен и ще помогне да срещна момичето на моето сърце! Димитър е белият гълъб и дори сега да не му се вярва, ще ме заведе до любимата!

Той се прекръсти, гледайки към кристалния полюлей и наля отново от коняка. Два часа по-късно вече бях пиян като войник в градска отпуска.

2.

         Вместо в хотела се събудих в непозната стая, затъмнена от тежки, плюшени завеси. На стената, до леглото бе закрепен килим, а срещу мен монотонно бръмчеше голям вентилатор на стойка. Встрани от леглото имаше шкафче, на което някой предвидливо бе оставил пълна с вода гарафа. Налях си последователно три чаши вода и ги изпих на един дъх. Главата ми бе доста замаяна, затова реших да си взема студен душ, за да вляза във форма. Внимателно открехнах вратата и по дълъг коридор стигнах до голяма трапезария. Там, пред чаша кафе седеше младата арменка от вчера. Тя се усмихна:

• Дикран ще дойде след малко! Заръча да ви нахраня и да се грижа нищо да не ви липсва! Сега имате ли нужда от нещо?
• Искам да си взема студен душ!
• Изпийте това, а после идете в банята! – тя ми подаде чаша вода, в която шиптеше разтворима таблетка аспирин.

След студения душ се почувствах нов човек. Седнах на екзотичен диван до прозореца и момичето веднага ми сервира огромно плато с всякакви деликатеси, сирена, колбаси, риба и дори червен хайвер. От хладилника извади кошница, пълна с банани, портокали и грозде. За финал измъкна от фризера бутилка ледена водка, тропна под носа ми чинийка със солени краставици и като напълни една чаша, ми я подаде.

• Това е за изтрезняване!
• Благодаря, но няма нужда!
• Има, разбира се! Изпийте я и всичко ще си дойде на мястото! – тя почти насила ме принуди да глътна водката. Действително се почувствах по-добре.

Момичето ме зяпаше с такова любопитство, все едно бях извънземен. Смигнах и приятелски, а това и даде кураж да запита:

• Кажете, всички българи ли са толкова красиви?

Зачудих се  какво да отговоря. Знаех, че съм приличен на вид, но никой у нас не би се впечатлил от това.

• Има много красиви българи и особено българки! Аз съм най-обикновен! – опитах да бъда обективен, на което момичето реагира с пляскане на ръце:
• Ако вие се смятате за обикновен, представям си колко хубави са останалите! Направо прелест!

Откъм коридора се чу хлопване на врата и Дикран се телепортира ухилен от ухо до ухо.

• Уважаемий Дмитрий!  – изръмжа той – Готов ли си за нови подвизи днес?

Трябваше някак да укротя невероятно гостоприемния арменец, затова със сериозен вид заявих:

• Длъжен съм да ида в хотела и да се видя с колегите си! Трябва да поговоря с тях по работа! По план утре сутринта пътуваме за Крим!

Дикран седна до мен, прегърна ме през рамото и рече:

• Всичко ще сторим както трябва, приятелю! А Крим няма да избяга! До там ще те заведем с шикарен кабриолет, за да се наслаждаваш пълноценно на красивата природа край пътя. Ще шофира лично Зада, която миналия месец взе книжка! Нали трябва да трупа опит момичето?

Той я изгледа внимателно и доста подозрително.

• Зада, виждам, че вече си успяла да се влюбиш в нашия български приятел! Признай, така ли е?

Лицето на младата арменка се зачерви и тя умолително отвърна:

• Дикран! Нима има момиче, което би останало равнодушно към Димитър?
• Ей! Какви ги говорите? – опитах да изясня нещата аз – В България имам жена и малък син!
• Да са ти живи и здрави! – ухили се арменецът – Те са далеч, а тук ти си свободен мъж! Като един войник – нашественик можеш да покоряваш тукашните девойки и да ги правиш щастливи поне за кратко! Нали така?

Не знаех какво да отвърна. Веднъж попаднал в арменския водовъртеж на гостоприемството, нямах идея как да го приключа възможно по-дипломатично. Реших да говоря по същество:

• Разкажи за Елица, приятелю! Дай някакви координати да я открия, като се прибера! Обещавам, че ще и предам всичко, което поискаш!

Дикран си взе чаша, напълни я с водка и я глътна на екс. Откъсна зърно грозде и го схрупа като заек.

• С Елица бяхме заедно една вечер, преди половин година! Запознахме се случайно в един ресторант и танцувахме, докато го затворят.Беше вълшебна вечер! За нея знам, че има малък брат Боря и живее на половин час път до морето. Това достатъчно ли е?

Изгледах го замислен. По всичко личеше, че не се шегува.

• И за нея знаеш само това?! А си успял да се влюбиш до уши, само за една вечер?
• Бях благословен от Бог, да срещна жената на сърцето си! Това според теб малко ли е?
• Всъщност, не! Но поне някакъв телефонен номер не взе ли от нея?
• За какво ми е телефон, приятелю? Аз така бях потънал в красивите и очи, че си бях забравил дори името! Елица ме омагьоса и ако трябва ще ида дори накрай света, но ще я намеря и тя ще стане моя жена! Мога да сложа в краката и сто хиляди червени рози, мога да я отрупам със злато и сребро, а мога и да я открадна, ако се наложи!

Поех дълбоко въздух и го изпуснах. Този арменец май живееше в друго измерение. Разперих ръце:

• И според теб, как бих могъл да я намеря аз? Реално, ти не ми даваш нищо конкретно като информация!

Той продължи все тъй безгрижно да се усмихва:

• Ти не си случайно тук, скъпи Димитър! Ти си моят бял гълъб и като следваш сърцето си, ще стигнеш до любимата ми! Сам Господ – Бог те доведе до мен и не се съмнявай във волята му! Всичко ще бъде като в приказките и накрая ще приключим с три дни ядене, пиене и веселба!
• Като гледам и началото не е по-различно!
• Така и трябва да бъде! Бог ни е дал възможност, в краткия си живот да се радваме на творенията му! Добре да си хапнем, добре да си пийнем, да потанцуваме и да правим любов възможно повече! От време на време и малко работа трябва да свършим! Съгласен ли си с мен?

Като типичен арменец, Дикран оставяше работата накрая, разбира се. Съгласих се с доводите му и тръгнахме към хотела. Там се срещнах с двамата си колеги и се разбрахме на другия ден да се видим в изложбената зала, където щяхме да показваме експозицията си. На излизане от хотела Дикран потри доволно ръце:

• Сега ще видиш ти, какво значи истинска веселба!

3.

         През този ден пих най-добрият коняк, който бях пил изобщо в живота си. Наистина „Ной“ бе уникално питие. Седнали на задната седалка в една „Волга“ с отрязан таван и превърната в кабриолет, ние с Дикран се черпехме с коняк, пременената в модерен тоалет Зада шофираше, а до нея разпъваше хармоника Иванушка, личен приятел и музикант на арменеца. Колата се движеше сравнително бавно по живописния път към Крим и до вечерта би трябвало да стигнем благополучно. Незнайно защо, вместо на следващата сутрин Дикран реши да тръгнем днес. Той заяви, че в Крим ще отседнем при приятели и решението му не трябва да се обсъжда. Вече бях приел странностите му за нещо нормално и просто се оставях на волята му, поне доколкото това ми носеше удоволствие. А трябва да призная, че откакто бях срещнал арменеца, се чувствах като Алиса в страната на чудесата. Някъде по средата на пътя се отбихме встрани и влязохме в двор, заграден с висока дървена ограда. Къщата в дъното на двора бе смесица от старинен руски стил и  доста изчистен барок. Пред нея бе излязъл старец с поднос в ръце. Върху широкият му арменски нос се мъдреха странни очила, които по-късно разбрах, че се наричат „пенсне“. Щом слязохме, старецът гордо пристъпи към нас и ни покани да пийнем от коняка на подноса, който също бе „Ной“. Отпихме и замезихме с някакъв страхотен на вкус конфитюр. В него имаше смокини, череши, портокал и още нещо. Приятно опиянени, седнахме на верандата пред къщата. Ни в клин, ни в ръкав старецът заяви:

• Животът е много несправедлив, скъпи приятели! Точно затова не бива да изпускаме и миг, в който да не му се радваме! Уважаеми Димитър, знаете ли, че коняка „Ной“ е бил любимия коняк на Чърчил и той до смъртта си е правил всичко възможно, за да си го доставя? Че за руският царски двор това е било най-класното питие?

Знаех, че арменците по принцип са фукльовци, но що се отнасяше до този коняк, не преувеличаваха. Дикран вдигна ръка и тихо рече:

• Бях шест годишен, когато съседа чичо Ашот ми подари кученце. Не знам дали беше породисто, но бе тъй очарователно, че веднага го обикнах. Кръстих го Пеш и всеки ден играех и се забавлявах с него. Кученцето стана най-добрият ми приятел. Един ден през есента се разхождахме с него в центъра на града и изведнъж един голям, черен „Зим“, с лъскави брони се зададе насреща. Колата се движеше много бързо и Пеш се подплаши от нея. Не знам защо, вместо да хукне встрани, кученцето сви към средата на пътя. Без изобщо да намали, колата го прегази…!

Тук Дикран замълча, изтри сълза от окото си и със съвсем дрезгав глас продължи:

• След стотина метра колата спря и от нея излезе градския секретар на партията. Дори не погледна към кученцето, което току що бяха прегазили! Вдигнах малкото смачкано телце и го понесох към парка, за да го погреба. След това се прибрах у дома. Бях толкова смазан от мъка, че не ми се живееше. Нашите бяха на работа и реших да се самоубия, като изпия същия този коняк! Баща ми го държеше на видно място в бюфета и го пазеше за по-особен случай. Бях чувал, че деца не бива да пият алкохол, защото е опасно. Взех бутилката и пих, колкото успях. Вечерта мама ме намери пиян и едва на следващия ден обясних постъпката си. От тогава намразих партийците и обикнах коняка! Вдигам тост за всички хубави неща, които срещаме в живота си!

Изпихме до дъно коняка, а Иванушка се развихри с хармониката. Смяхме се дълго, защото само на един арменец би му хрумнало, да се самоубива с хубав коняк. Пяхме, танцувахме, ядохме дълги по метър шашлици с агнешко месо и старецът разказва забавни случки с местната номенклатурна власт. Той цял живот бе работил като бижутер и знаеше почти всичко случило се, през последните петдесет години в района. На заминаване ми подари сребърна буква от името ми и важно заръча:

• Както великият Айнщайн е казал, всичко е относително в живота! Хората може да са щастливи и да се радват всеки ден на нещо, а може и да страдат! Опитвайте се да виждате хубавото край вас, Дмитрий! Лошото само ще ви намери! Радвайте се дори на най-малките неща, защото те оформят смисъла на големите думи, които хората използват с повод или без повод! Бъдете щастлив, приятелю и помогнете на Дикран, да намери своето щастие!

Обещах чистосърдечно, че ще направя всичко по силите си за Дикран, макар все още да не бях наясно, какво трябваше да сторя, за да открия неговата българска възлюбена. Качихме се отново на кабриолета и потеглихме под звуците на хармоника към Крим. Бях опиянен от коняка, от приятелското отношение към мен и се забавлявах непринудено. Разсеяно гледах хълмистата природа, през която преминаваше пътя и се чудех, какво реално бих могъл да сторя за Дикран, след като се върна в родината. Давах си сметка, че задачата ми бе непосилна и ненамерил решение се сетих, какво бе казал арменецът предния ден. Той се осланяше на волята на Бога и вярваше, че той ще ми покаже пътя към любимата му. Това беше изключително удобно и не ме задължаваше с лични действия. Въздъхнах облекчено и оставих всичко в ръцете на съдбата. Вечерта тя ни отведе до малка вила, в центъра на Крим, където ни посрещна „аристократката „ Ция, добра приятелка на Дикран. Това бе дребна, възрастна дама, с навирен нос и изключително фини обноски. Все едно я бяха изкарали от някой старовремски дворец, с машина на времето. Тя ни настани в самостоятелни стаи и след като си взех душ, се отпуснах върху чистите ленени чаршафи на леглото. Изпитвах блаженство и не исках да мисля за нищо. Точно тогава вратата бавно се отвори и в стаята влезе, увита в хавлия Зада. Тя също се бе къпала, защото дългата и черна коса бе мокра и увита на тежка плитка,  спускаща се под кръста. Тя пристъпи към мен и седна на леглото. Огромните и черни очи казваха повече от всякакви думи, а когато се наведе, хавлията се разтвори и моминските и гърди ме оставиха без дъх. Омагьосан от коняка и първичната, девствена женственост на момичето, се отдадох на хубавото в живота, точно както ме съветваше стария бижутер с пенснето.

4.

         Вече по тъмно, Зада скочи от леглото и отиде да се къпе на първия етаж. Преди да излезе от стаята запита:

• Кажи, по-малко ли обичаш жена си и сина си, след като се любихме?
• Не! Дори ми се струва, че повече ги обичам! – признах аз.
• Виждаш ли? Когато никой не знае за изневярата, нея изобщо я няма! Така ти ще държиш повече на близките си, а аз ще събера смелост да легна с Аршак, без да ми е гадно, че е космат като маймуна! Той ме ухажва от две години и иска да стана негова жена, но не ми е на сърцето! Неприлично богат е и мисли, че може да купи всичко и всеки! Затова първият мъж в живота ми беше ти и признавам, че си струваше! От тук насетне, мога само да получавам и да се радвам на всичко! Прости, че те използвах Димитър! Ти си голям чаровник и можеш да си позволиш да бъдеш щедър, нали?

Само кимнах с глава, защото не знаех какво да кажа. Досега не бяха ме използвали като вибратор и не знаех, да се радвам или да тъжа в случая. Станах и отидох в банята. Най-доброто решение в момента беше, просто да се изкъпя. Чудно, как всички арменци бяха специалисти  по всяка житейска тънкост! В сравнение с тях, ние останалите бяхме абсолютни балами!

         Облечени и готови за нови подвизи, излязохме в нощния Крим. Градчето ми напомняше за атмосферата от детството ми. Беше спокойно, с излезли на разходка усмихнати хора, с колички за сладолед и квас, а някаква романтична музика ни привличаше към близкия парк. Стигнали до там, видяхме духов оркестър, изпълняващ лирични, старомодни мелодии. Валсове и танга се носеха из въздуха и приканваха хората към танци. Такава атмосфера бях забелязал в някои руски филми, но никога не допусках, че е възможна в действителност. За да тръгне всичко в синхрон, Дикран отиде някъде и се върна с четири халби бира. Извади от джоба на сакото си бутилка водка и разля от нея в бирата. Взе едната халба и ни подкани да го последваме. Щом се чукнахме и отпихме, той разкри нежната същност на арменската си природа:

• След днешният разкошен коняк, тази течност е като ритник в стомаха! Така пият простите руснаци, но ние ще ги копираме само веднъж! След това ще се отдадем на уханието на юлската вечер и на всичките си слабости! Ще идем в най-престижния ресторант и ще хапнем, ще пийнем и ще потанцуваме, като затворници! Защо като затворници ли? Защото само един истински затворник може да оцени предимствата на свободата! А ние сме свободни, нали?

От всичко последвало през вечерта и нощта, си спомням само певицата от циганския оркестър, която върза червена кърпа на врата ми. Беше толкова омайна веселба, че имах усещането на крал, в страната на забавленията.

         Събудих се доста рано на следващата сутрин и с изненада открих до себе си Зада. Тя спеше легнала по корем и голото и тяло излъчваше седефено сияние. Облизах пресъхналите си устни и се опитах да сляза от леглото, но тя се събуди и ме хвана за ръката:

• Ела, Димитър! Искам да се любим за последно! След като си заминеш, ще имам спомени за цял живот! И не ме пази, моля те! Всичко, което трябва, ще се случи!

Някъде към обяд се срещнах с колегите си. Те бяха уредили изложението и за мен само оставаше, да присъствам на форума. Забелязах, че и двамата имат тъмни кръгове край очите. На въпросите ми, как са прекарали последните три дни, единият от тях отвърна кратко:

• Пихме, чукахме и се забавлявахме, не по-малко от теб, Мите! Единственото нещо, което ще направя щом се приберем в България, е да се наспя!

Няколко дни по-късно се качихме на микробуса и потеглихме обратно към родината.На изпращане Дикран ме прегърна и като ми подаде някакъв сак, каза:

• Върви си със здраве, Димитър! Щастие беше за мен, да те срещна! Не знам как ще намериш Елица, но знам, че ще го направиш! Тук има няколко бутилки „Ной“ и  адреса ми. Когато я срещнеш и говориш с нея, ми се обади по телефона! Аз ще чакам твоето обаждане ден и нощ! Не ни забравяй, приятелю! Веселбата ни трябва да продължи!

Пътуването обратно ми се стори тъжно като реквием. Най-хубаво бе, когато се прибрах у дома и малкият ми син запита:

• Тати, какво купи мен?

Подадох му смешния палячо, в моряшка тениска, който му бях взел за подарък. Жена ми ме изгледа замислено и се гушна в мен. Тя изобщо не коментира скъпия, златен пръстен, който бях и взел, с помощта на Дикран. Подражавайки на сина ни запита:

• Ти нашият тати ли си?

Едва преглътнах. Тя, по някаква женска интуиция бе усетила всичко.

После животът ми продължи, както преди.  Няколко пъти звъних на Дикран, за да му съобщя, че все още не съм срещнал неговата Елица. Той еднотипно отвръщаше:

• Не се безпокой, скъпи приятелю! Рано или късно ще я срещнеш! А междувременно се радвай на живота и не обръщай внимание на гадостите в него! Те са ни дадени, за да имат по-силен вкус хубавите моменти! Искам да знаеш, че аз и Зада много те обичаме! Бих ти съобщил и друго ,но не искам да обърквам душата ти! Бъди здрав!

Времето си минаваше и един ден през следващото лято си купих череши от малкия пазар, срещу катедралата в града. Отидох в близката градинка до операта, за да ги измия на чешмата между алеите. След това седнах на една пейка и започнах да ги ям. Докато безгрижно се наслаждавах на вкусните плодове, от съседната пейка чух гневен изблик:

• От къде на къде, ще кръщаваме сина си Дико? Нито твоите, нито моите родители са с подобно име! Що за щуротия е влязла в главата ти, Ели?

Обърнах се и видях на съседната пейка седнали мъж и много красива жена. Тя бе в напреднала бременност. Личеше, че и е трудно да се разправя с мъжа си. Възможно по-тихо тя отвърна:

• Знаеш, че обожавам духовата музика! Защо да не кръстим сина си на Дико Илиев? Нима той не заслужава?

Мъжът до нея я гледаше като Отело. Впрочем, той доста приличаше на Шекспировия мавър, поради тъмния загар на лицето си. Сам не разбрах, как станах, отидох до тях и запитах:

• А защо не кръстите бъдещото си дете Дикран? Някак, по-красиво ми звучи!

Жената пребледня и се хвана за корема. Мъжът и скочи като убоден, и се развика:

• Кой си ти, бе?! Защо се месиш в нашият разговор? Я да те видя сега! – и замахна с юмрук срещу лицето ми.

Отместих глава, както бях учил години наред, докато тренирах бокс и само с два удара го нокаутирах. Жената се свлече на пейката и за да не стане беля, позвъних от близкия телефонен автомат на „Бърза помощ“. Скоро дойде линейка и заедно с жената, се качих и аз. В болницата тя роди син, някъде след около два часа. Междувременно пристигна  мъжът и. Изгледа ме накриво и измърмори, че по-късно ще си уреждаме сметките. На мен ми бе все тая. Аз сметки за уреждане с него нямах. Исках само да се убедя, че жената е Елица, възлюбената на моя арменски приятел. През него ден не успях да говоря с нея, но на следващия, след като се представих за неин брат, влязох в болничната стая. Вътре лежаха две жени – родилки, заедно с децата си. Щом ме видя, Елица се надигна. Изглеждаше доста изтощена, но стана и бавно ме изведе в коридора. Щом застанахме един срещу друг, тя запита развълнувана:

• Къде е Дикран?
• Предполагам в Киев, освен ако не е в родната му Армения!
• А вие как стигнахте до мен? Как ме открихте?

Тъй като и за себе си не можех да измисля логичен отговор, отвърнах:

• Бог ме доведе до вас! Бог и любовта на Дикран!

Жената се затресе в плач. Тя се огледа и забелязала малка пейка в коридора, се насочи към нея. Отпусна се и започна:

• Не знам кой сте и как сте стигнали до мен! Признавам, че първата ми и единствена любов бе Дикран! Бяхме заедно само една вечер, по време на една екскурзия в Украйна. Срещата ни бе като заря по Нова година. Красива, невероятна и мимолетна! Не се сетих да му взема адрес или телефон, за връзка. Той също не поиска нищо от мен! Стигаше ни да сме заедно, тия няколко часа! После се върнах и не устоях на братовчед си! Мъжът ми се пада втори братовчед и от дете е влюбен в мен. Някак успя да ме убеди и се събрахме! Единственото, което исках, е да кръстя  сина си на първата си любов! И тогава вие се намесихте…!
• Какво да предам на Дикран? – запитах, но все още не ми се вярваше, че чудото да я срещна се бе случило.
• Кажете му истината! – прошепна тя – И го помолете, ако изобщо държи на мен, да не ме търси повече!
• Сигурна ли сте?
• Не съм, но точно затова му предайте молбата ми! Вече е твърде късно за нас … с него!

Напуснах болницата и щом се прибрах у дома, позвъних на арменеца. Сякаш ме очакваше, той веднага вдигна отсреща. Обясних му всичко. Той се разплака и промълви:

• Нали знаеш, че живота е несправедлив, Димитър? Затова му се радвай, при всяка възможност! Ако идваш насам, ми се обади! Ще си устроим страхотна веселба! И помни, че пак ще се чуем и видим! Знам го със сигурност! А веселбата ни ще продължи..!

Бог ми е свидетел, че не вярвах на думите му. Беше ми болно за него и Елица, за изгорялата им любов, но нищо не можех да променя. Затова, когато преди няколко дни, двадесет и девет години след срещата ни, две възрастни арменски туристки ме намериха в службата ми и предадоха, да посрещна Дикран на летището днес сутринта, зяпнах от изненада. Обаче изобщо не се замислих и в уреченото време пристигнах на аерогарата. Вече се бях убедил, че Божиите пътища са неведоми и само можех да ходя по тях, без да си мисля, че нещо зависи кой знае колко от мен.

5.

         Забелязах, че двамата възрастни арменци  тръгнаха към лентата за получаване на багаж. На таблото бе отбелязано, че самолета на Дикран се бе приземил. Насочих се и аз натам. Пътниците започнаха да изпълват залата. Навалицата стана голяма, затова реших, че ще е по-разумно да се оттегля встрани. Така щях да имам по-добра видимост. Тогава видях пътника, който чакаха арменците. Това бе плешив, кривокрак, мустакат мъж с очила, който нямаше как да е Дикран. Тримата се прегърнаха и размениха няколко думи, а щом си взе малката пътна чанта, пристигналият започна да се оглежда. Щом погледът му се спря на мен, той пусна чантата на земята и вдигна двете си ръце нагоре, сякаш се предаваше. Аз стоях като пън и се опитвах да намеря нещо общо с момчето, което помнех, но не успявах. Тогава плешивецът си свали очилата и тръгна към мен:

• Димитър! Стари приятелю! – изръмжа, сякаш кофата на багер застърга в чакъл – Толкова ли съм се променил, че не можеш да ме познаеш?

Прехапах устни и разтворих ръце за прегръдка. Познах го по-скоро със сърцето си, а специфичния му глас нямаше как да сбъркам и сред хиляда други мъже.

• А ти си се променил малко, приятелю! Сложил си няколко килограма повече, косата ти вече не е същата, но това те прави по – солиден и привлекателен! – изрече на смешният си руски, типично в дипломатичен стил Дикран.

Двамата арменци приближиха до нас и се запознахме. Единият бе от столицата, а другия живееше в Пловдив. За да не губим време се разбрахме с Дикран, да се срещнем след три часа в катедралата, в центъра на града. Тогава щяхме да можем спокойно да се видим и поговорим.

         Отидох в храма по-рано и запалих свещи за живите и починалите си близки. Оттеглих се на една страна, седнах в една ниша, над която висеше икона на някакъв светец и зачаках. Не чаках дълго. На входа на катедралата се появи изведнъж Дикран, облечен в нова, току що изгладена риза на жълти райета. Той се прекръсти и тръгна към олтара. Целуна иконите на Христос и Богородица, после започна да пали цял наръч свещи. Тоя човек май се молеше за целия арменски народ. Когато приключи  дойде при мен, прегърна ме през рамото и предложи:

• Води ме някъде на брега на морето! Избери тих ресторант, с добра кухня, където да дойда на себе си! Аз черпя!

Вярно, че не разполагах с много пари, но да посрещна стария си приятел бях се приготвил. Поклатих глава, несъгласен:

• Ако дойда отново в Киев, ще черпиш! Тук обаче си мой гост!
• Отдавна напуснах Киев, Дмитрий! Върнах се в дядовата къща, в едно малко градче в Армения. Казва се Маралик. Там живея спокойно и мога да въртя бизнеса си в Москва, без да си създавам излишни емоции.
• А какъв ти е бизнесът в руската столица?
• Що за въпрос задаваш, приятелю? Забравил ли си ме вече? Бизнесът ми е да веселя хората и да им давам възможност, да отпускат сърцата си! Имам два малки ресторанта, които за скромен човек като мен, са напълно достатъчни!

Качихме се в колата ми и слязохме до плажа. Оставих колата на паркинга и тръгнахме пеша към едно заведение. Докато вървяхме по дамбата не се стърпях и запитах:

• Дикран! Знам, че при теб нищо не е случайно! Кажи, какъв е повода на сегашното ти посещение?

Той спря, свали си очилата и се обърна към морето. С разперените пръсти на едната си ръка посочи към хоризонта:

• Това море е повода, приятелю! Още в началото на пролетта сякаш някой ме стисна за гърлото и от тогава дъх не мога да си поема! Щом заспя и сънувам морето! То се надига, надига и идва към Елица! Започва да я залива и умирам от страх, тя да не се удави! Нещо май не е наред с нея…!

Беше толкова типично за Дикран. Все пак запитах:

• Имаш ли някаква информация за нея? Нещо да са ти казали, нещо да си чул? Ами, ако нищо и няма, и си се разхождал напразно?

Той скочи върху камъните на брега, клекна и загреба с шепи морска вода. Наплиска лицето си, обърна се и разпери широко ръце:

• Ако знаеш само, колко много искам да си прав! Но тук – той посочи към сърцето си – се е свил необясним страх! Искам възможно по-скоро да разбера, как е Елица! Ако тя е добре, никак няма да е напразно идването ми! Ще и купя подарък, ще я видя и тримата ще си устроим най – добрата веселба на света!
• А ако излезеш прав? Ако нещо не е наред при нея?
• Нали затова съм тук, приятелю? Дошъл съм, да помогна!

Продължихме по пътя и влязохме в прохладен ресторант, на самия бряг. Заръчах плато с морски деликатеси и студена българска ракия. Забелязвах скритата в ъглите на очите тревога у Дикран, затова след първата изпита чаша извадих мобилния и набрах домашния телефон на Елица. Знаех, че от десетина години се бе преместила тук и ако не си бе сменила номера на телефона, можех да я чуя сега. Заредиха се сигнали свободно и вече мислех да затварям, когато отсреща прозвуча мъжки глас:

• Да, моля!
• Казвам се Димитър! – представих се аз – Стар приятел на Елица съм. Предполагам сте или съпругът, или синът и! Бих се радвал, ако я чуя!
• Аз съм Дикран, синът и! – отвърна мъжът отсреща – За съжаление няма как да чуете майка ми, защото е в болница. Мога обаче да ви дам номера на мобилния и телефон!
• Ще ви бъда много благодарен! – едва успях да отроня, през изведнъж пресъхналото си гърло.

Той го продиктува, а аз го записах на салфетката пред мен на масата. Погледнах към арменеца. Черните му очи се бяха насълзили. Кимнах с глава:

• Оказа се прав, приятелю! Елица била в някаква болница! И представи си, кръстила е сина си на теб! Не Дико, а направо Дикран! Ако мога да я разбера тази ваша, извънземна любов..! И как се е наложила над ревнивия си мъж за името, не проумявам!
• Какво толкова има за разбиране?  – повдигна рамене той – Аз я обичам и тя ме обича! Всичко е толкова просто!Това, че сме разделени е подробност без значение! Ако не в този, знам, че в някой друг живот ще бъдем заедно с нея! Сега ще ми дадеш ли, да говоря с нея?

Набрах номера и подадох апарата на Дикран. Той го взе, прекръсти се и стана. Направи няколко крачки към терасата, под която лениво се разбиваха следобедните вълни на морето и коленичи. Виждах, как разговаря с жената, която бе обичал цял живот и от една страна си давах сметка, че е истина, а от друга не можех да повярвам. Такива неща обикновено не се случваха! За такава любов човек можеше само да си мечтае…

Красимир Бачков