Шофьорът намали и спря. Пред тях бавно минаваше погребение. Трябваше да изчакат. Марто ядосано отвори задната врата на Мерцедеса и излезе на улицата. Запали цигара “Ротманс”. Подпря се на калника на колата и разсеяно загледа опечалените. Хората вървяха, приведени от болката на загубеният човек, без приказки и някак вдървено, сякаш все още не можеха да повярват в случилото се. Най-отзад имаше група деца, в началото на която две момчета на около десетина години, носеха голяма цветна снимка, окичена цялата с цветя. На снимката се усмихваше красиво русокосо момиченце, от погледа на което струеше толкова жизненост, че Марто сухо преглътна и смачка с пета недопушената цигара. – Такива работи не бива да стават! – помисли той и безсилно въздъхна. Самият него можеха да убият всеки божи ден, но смъртта му просто бе част от играта и никой нямаше да съжалява за това. Щяха да пошумят из медиите, после да разпределят неговият пай от бизнеса и животът щеше да продължи тъй, сякаш никога не го е имало. А това дете тук трябва да е било съвсем невинно! Това вече е загуба! Той приближи към две спрели в мълчалива почит жени на тротоара и смутено запита: – Как е умряло това дете? И двете бяха на средна възраст, скромно облечени и тъжни. Едната насила отговори. Думите и сякаш падаха като камъни пред него: – Вчера сутринта я блъснала кола на улицата. Вярка отивала на училище и пресичала точно на пешеходната пътека. После шофьорът избягал. Колата била хубава като вашата. – Само това ми липсваше! – помисли раздразнен той – Да не би аз да съм виновен! Самият аз не знам какво ме чака в края на пътя! – огледа се наоколо. Градчето бе малко, почерняло от пушеците през зимата и трите панелни блока в центъра, още повече подчертаваха мизерията на жителите му. Той се обърна за да се върне към колата, но чу зад гърба си тих и студен шепот, като змийско съскане: – Вие сте виновни! За всичко! Думите го приковаха на място. Затаил дъх, той се извърна към жените. Двете си стояха там и го гледаха мрачно и спокойно, като обвинители в някакъв абстрактен уличен съд. Едната от тях продължи глухо: – Ако не искахте да лапнете целият свят, нямаше да умират деца и невинни хора! – Остави! – дръпна я другата жена – Само си хабиш думите! Такива като него нямат душа и нищо не разбират. Те могат само да убиват! – Чакайте! – задавено извика Марто – Защо говорите така? Та вие дори не ме познавате! Как може да ме наричате убиец?! – Познаваме те! – отвърна сухо жената – Такива като теб, навсякъде ги има! И само зло носят! – Ей, ей! – заплашително вдигна ръка той – Я се спрете, да не ви спирам аз! И двете рефлекторно се усмихнаха. Усмивките им бяха презрителни и казваха повече от всякакви думи. Виждаше се, че дотам не ценят жалкият си живот, та не се и страхуваха за него. Той се почувства нищожен и гол. Стисна зъби и бръкна в джоба на палтото си. Извади пачка пари и я подаде на жените: – Дайте ги на родителите на детето! С друго не мога да ви помогна. Съжалявам, но всеки ден се случват такива неща! Такъв е животът! И не винете случайни хора за станалото! Аз и да имам грехове, поне не са към това дете! Едната от жените взе парите и ги подаде на другата. Тя ги пусна в черната си, износена и сцепена на места дамска чанта и процеди: – Животът вие го направихте такъв! Защото такъв ви е нужен! А за парите не се безпокой! Ще ги дадем където трябва! Марто кимна и се върна в колата. Шофьорът лениво сменяше дисковете с чалга. – Я спри тая помия! – сряза го Марто и заповяда: – Ще караш нормално! По правилник! – Че той нали за нас не важи? – изсмя се шофьорът, но срещнал заплашителният поглед в огледалото за обратно виждане, се изкашля ненужно и отрони: – Дадено шефе! Само, че ще закъснеем за срещата! – Майната му! Да закъснеем! Мерцедесът изръмжа и потегли. Някъде към седем вечерта бяха в Слънчев бряг. Още преди час бизнес-партньорите му започнаха да звънят, но той не вдигаше мобилният телефон. – Нека се поизпотят копелетата! В крайна сметка не всичко в тоя живот е пари, нали! А и нали някъде в евангелието, което той никога не бе отварял се казваше, че великият Бог дава възможност и на най-големият грешник, да се върне в правият път и да започне да прави добро. Защото единствено стореното добро, а не парите бе шанс за по-добър живот. Избор имаше, значи не всичко бе загубено все още. Марто затвори очи. Страхуваше се. И друг път бе сключвал големи сделки с такива опасни партньори, които можеха да го затрият само с едно махване на ръката, но сега бе друго. За пръв път от много време, животът му придобиваше някаква цена. – Я спри! – бутна по рамото шофьора. Голямата кола се люшна и застина на място. – Аз малко ще повървя. Ти карай след мен, но не приближавай! Трябва нещо да помисля. – Дадено шефе! Той тръгна бавно по пътя. От двете му страни се издигаха силуетите на модерни хотели и скриваха морето от погледа му. – А ако това дете беше мое? Ако беше моя дъщеря? – като нож го преряза мисълта, но след миг облекчено въздъхна – Той Господ си знае работата! На бодлива крава рога не дава! Нищо! Заради това нелепо загинало хлапе, ще трябва май да се върна! Доста назад трябва да се върна, но ще намеря кръстопътя, където неправилно съм се отклонил. Ще опитам да хвана правият път, пък било и той да води към някое забутано градче или село. Кой знае дали ще успея, но поне ще опитам! Поне ще опитам! – повтори вече на глас и хукна по асфалта. След всяка крачка сякаш нещо тежко падаше от него и той бягаше все по-леко и по-леко. – Ако продължавам така и Мерцедесът няма да може да ме стигне! – бе последната мисъл, която мина през главата му, преди да се строполи безжизнен на шосето. Миг след това колата спря зад него и шофьора смръщено се наведе над тялото му. В очите на шефа му се отразяваше залязващото небе, с цялата пустота на безкрая си. Той въздъхна и бавно извади мобилният си телефон. Набра някакъв номер и каза: – Всичко се отлага! Той си отиде! Спаси се, копелето! Умря както бягаше по пътя. Вместо вас, Господ сам се погрижи за него! А казват, че нямало Господ !
Красимир Бачков