ВЕХТА ИСТОРИЯ

време за четене: 5 мин.

         Кирил отдавна бе разбрал, че ако някоя жена в живота му го бе обичала всеотдайно и безусловно, това бе майка му. Малко преди да си иде от този свят, тя се разболя. Той се опита да и помогне, като я водеше по лекари и болници, носеше и храна, приготвена от жена му, но знаеше, че единствено присъствието му може да и даде спокойствие, и утеха. За съжаление трябваше да ходи на работа, а отдавна се бе преместил в друг град. Той се чувстваше гузен, защото усещаше, че последните дни на майка му изтичат, а нямаше как да напусне работата си, за да дойде при нея. Когато и гостуваше той винаги бързаше, но един ден тя кротко помоли, да я изслуша. Преди това и се бе скарал, че ходи с все една и съща вехта, червена риза, че е застлала вехт губер върху леглото, макар в къщата да имаше нови одеяла, а за празниците да бе получила за подарък няколко нови ризи. Той седна на края на единствения фотьойл в стаята, а с немощен глас майка му започна:

  • Прав си, вехти са тия дрехи, но с тях се чувствам добре! Те са от моят свят и сега, когато той си отива, предпочитам да са край мен. Та нали никой не ме вижда, щом си стоя сама в къщи?

Той преглътна, защото виждаше, как с последни усилия тя успява да изпере малкото си стари дрешки в един прост леген. Бе и се развалила пералнята, но макар да я поправя няколко пъти, тя не работеше като хората. Накрая  купи чисто нова пералня, но майка му не я ползва нито веднъж. Тя винаги се поддържаше чиста, а в стаята бе изметено и подредено.

  • Знаеш, че няма какво да направя, мамо! – изнервен отвърна той.
  • Знам! Ти си длъжен да си при жена си, при детето! Ще ги гледаш и ще се грижиш за тях, а тя моята песен вече е изпята…!
  • Не говори така!
  • Защо? Нали всяко нещо си има начало и край? Смъртта не е страшна, моето момче! Страшна е самотата! Ето, вече осем години живея сама, но не е живот това! От както баща ти си отиде, живея само заради вас! Да сте спокойни, да не ви обременявам със себе си…!
  • Знам, мамо! Като те има, се чувствам добре! Искам и сега да оздравееш, да се оправят нещата!
  • Ще се оправят те! Всичко ще се оправи…! Не се тревожи за нищо! Онзи отгоре вижда всичко! Той ще нареди каквото трябва!
  • Да, да …! Какво щеше да казваш, че трябва да тръгвам?

Майка му с усилие се надигна на леглото, подложи една от възглавниците зад главата си и тъжно се усмихна:

  • Накратко ще ти разкажа една вехта история, а после върви…!
  • Казвай!
  • Като бях на деветнадесет години се разболях от пневмония. Боледувах половин година, защото тогава нямаше толкова много лекарства, антибиотици и медицината не бе така развита! Чувствах, че си отивам. Обаче, освен тялото ме болеше и душата! Не за друго, а защото не бях разбрала, какво е да обичаш и да бъдеш обичан, и да имаш дете! Винаги съм искала да те имам, сине! Заради теб оцелях тогава, за теб живях после и заради теб трябва да си тръгвам вече! Не бива да съм ти в тежест сега!
  • Виж, какви глупости говориш!
  • Не са глупости! Човек трябва да си дава сметка за всичко! …. Една вечер излязох на двора в селската ни къща. Едва имах сили да ходя. Бе пролет, дръвчетата бяха нацъфтели и бе непоносимо страшно, да умираш, когато край теб всичко започва нов живот! Спрях до една овошка, скъсах една пъпка и я сдъвках. Беше горчива. Тогава се обърнах към небето и дори не знам на Бог или на някой с повече сила от моята, се помолих. Така, простичко, с мои думи. Молих се, да имам възможност да поживея, да имам мъж, да имам дете…! Е, ….. случиха се тези прекрасни неща! Благодаря!
  • Като знам, какъв пройдоха бе баща ми, като помня, как сте се карали, май не си е струвал чак толкова тоя живот! – прекъсна я Кирил.
  • Вярно, див беше баща ти! Но съм благодарна, че го срещнах и после се появи ти! По-голямо щастие на този свят няма! И тук идва момента, за който искам да ти разкажа.

Майка му облиза пресъхналите си устни и погледна към шишето с вода на масата. Кирил стана и го подаде. Тя отпи глътка и продължи:

  • Бяхме се преместили вече в града. И двамата с баща ти ходехме на работа и се виждахме само вечер, след работа. Забременях, а малко след това на него му предложиха, да ходи в друг град на тримесечен курс за тракторист.
  • Че какво толкова са го учили, че цели три месеца да е този курс?
  • По онова време нямаше монтьори и сервизи. Да си тракторист или шофьор, бе добър и доходен занаят. Трактористите сами ремонтираха и обслужваха трактора си. Той ми го съобщи и замина. Аз останах сама в квартирата. Не се боях нито от работата, нито от самотата. Имах всичко, за което бях мечтала. Обаче след три месеца баща ти се върна и заяви, че срещнал друга жена и се влюбил в нея. Щял да остане при нея.

Кирил се усмихна презрително:

  • Типично, за негодник като него!
  • Не го съди! – тихо промълви майка му – Баща ти е …!
  • Беше! Бог да го прости!
  • Такаааа….! Плаках, молих го, но бе непреклонен! Събра си нещата в едно мукавено куфарче и замина. От тревогите или бременността, същата вечер получих криза. След това останах сама в квартирата, като спрях да ходя на работа. Разполагах със съвсем малко пари, но на мен много не ми и трябваше. Благодарна бях, че ми остана поне ти и трябваше да направя всичко, за те запазя! Живеех като насън, когато след около седмица, точно на обяд, на вратата почука една непозната жена. – Ти ли си Ана? – запита и аз отвърнах, че е така. – А Марин ли се казва мъжът ти? – уточни, а аз само кимнах. Сълзите ми започнаха да се стичат, без да мога да ги спра. Тя се усмихна, приближи и ме прегърна през рамото – Седни, не се наказвай! Трябва да си пазиш бебето! Аз съм София и при мен дойде твоят хубостник. Когато онзи ден призна, че е оставил бременната си жена, за да живеем заедно, не му повярвах! Затова съм тук сега! Обаче, гледай какво го чака, като се върна! Ще му ритам задника от моят град до тук! Ще го накарам да съжалява, че се е родил, кучият му син! Зарязал бременната си жена …! Ех, като ми падне!

Кирил прехапа устни:

  • Ама …. ! Това истина ли е?

Майка му тъжно се усмихна:

  • Винаги съм гледала да не знаеш за неща, които биха те наранили! Когато порасна, ти сам разбра, що за стока е баща ти!
  • И какво стана после с тази жена?
  • Какво ли? Тя си тръгна. Трябва да призная, че до момента не бях виждала толкова красива жена! Аз бях дребна, слабичка и погрозняла от тревоги, а тя бе като цвете! Аз като жена и се възхищавах на хубостта, а за куража и да не говорим! Баща ти се върна още на другия ден вечерта. Мълчеше и ме гледаше като бито куче. Започна да ходи на работа извънредно и за кратко си стъпихме на краката. Когато после се роди ти, бяхме събрали достатъчно пари, за да вдигнем къща. Какво да ти кажа? Бях щастлива…! Искам така и да си отида!
  • Мамо! – скочи Кирил, за да си ходи. Някаква буца бе заседнала в гърлото му. Той излезе в салончето и тъкмо си завързваше обувките, когато чу майка му да повръща. Върна се и я видя, как си бе повдигнала престилката, за да не цапа с повърнатото. Той взе един малък леген, в който тя си переше дрешките и го даде, но тя започна да хърка и след малко издъхна. Милата, бе изпълнила намерението си, да не му е повече в тежест.

Кирил стоеше прав в средата на стаята и гледаше, без да вижда. Бе загубил единствения човек, който бе незаменим в живота му. Майка му бе живяла и си бе отишла от тоя свят, само и единствено заради него. Тя го бе обичала още преди да се роди и щеше да го обича, след като вече нямаше да я има на този свят. Той си пое въздух и заплака. Бе останал ужасно сам и се чудеше, ще намери ли толкова много сили и обич за собствените си деца, от тук, до края си …!

                                                                                              Красимир  Бачков

Вашият коментар