Нямах настроение този ден и както винаги в подобни случаи, се спуснах до брега на морето. Бях самотен, объркан и не можех да реша какво да правя с живота си занапред. Закрачих по пясъка на плажа, вдишвайки пролетния въздух, изпълнен с мирис на водорасли. Изглежда скоро бе отминала буря, защото ивица изхвърлени водорасли гниеше като разделителна линия, между сушата и водата. Там се събираха малки чайки, гларуси и врабчета. Изглежда намираха нещо за ядене, защото непрекъснато ровеха с човките си из тази зелена салата. Още бе началото на април, затова наоколо почти не се виждаха хора. Повървях известно време и стигнах до мястото, където пясъка свършваше и започваха камъните. В самия край на плажа бе сложен инвалиден стол, в който седеше завита с поларено одеяло жена на средна възраст. На крачка от нея си играеше с пластмасов камион малко момче. Като ме видя, детето остави играчката, приближи и запита:
- Ти кой си?
Сетих се, че имам два бонбона в джоба си и отвърнах:
- Вълшебник!
- А добър или лош вълшебник си?
Протегнах ръка към главата му, с предварително скрития в шепата ми бонбон и като направих страшна физиономия изръмжах:
- Абра – кадабра, сега ще направя чудо!
Накарах детето да духне в шепата ми и като видя бонбона, то се усмихна:
- Значи си добър вълшебник!
Момченцето взе бонбона и бавно отви златистата хартийка на опаковката. Преди да го лапне, жената от инвалидния стол запита:
- Боби, каза ли благодаря на чичкото?
Малчуганът завъртя дяволито очи и излъга:
- Казах!
- А защо не чух?
- Защото го каза тихо! – отвърнах аз.
Жената размаха показалец за назидание, а момчето излапа за секунда бонбона. После се облиза и помоли:
- Ще направиш ли пак вълшебство?
- Обикновено правя до три вълшебства! – протегнах ръка към него и след като я завъртях над главата, му дадох и втория бонбон.
- Боби, не досаждай на чичкото! – после тя се обърна към мен – Извинете го, моля ви! Той си е такъв – общителен!
- Това е прекрасно! – отвърнах.
Забелязах, че на главата си жената има перука. Изглежда бе доста евтина, защото си личеше отдалече, че косата е изкуствена. Напомни ми за пластмасовите елхи по Коледа. За да не я притеснявам извърнах поглед към морето, а в същия момент усетих една малка ръчичка в шепата си. Погледнах надолу и видях как хлапето прави тайнствена физиономия.
- Ще направиш ли още едно, последно вълшебство? Ама не искам бонбон, а нещо друго!
- Кажи, какво искаш!
Малчуганът сви шепички пред устата си, надигна се на пръсти и прошепна:
- Направи така, че баба да оздравее!
Нещо в гърлото ми се сви и едва преглътнах. За да не остава детето с убеждание, че не мога да се справя, отидох до водораслите и взех няколко в ръце. Занесох ги до инвалидния стол и ги оставих до него. После изтръгнах чим трева с корените и го пуснах до водораслите. Седнах на пясъка и зарових ръце в него. Изкопах дълбока дупка, от която започнах да вадя мокър пясък. Постепенно оформих нещо подобно на снежен човек, но от пясък. За глава сложих чима с тревата и върху него наредих водораслите като коса. Получи се доста прилична фигура. До мен бе чучнало детето и гледаше с любопитство. Когато завърших импровизираната си скулптура, то запита:
- А как е името на пясъчния човек?
- Петко!
- И какво ще прави Петко?
- Ще излекува баба ти!
- Как?
Станах, взех двете ръчички на момчето и го приближих до баба му. Затворих му шепичките, все едно вземаше нещо от нея. После го дръпнах до пясъчната фигура и отворих шепите, все едно оставя нещо.
- Трябва така да вземеш болестта от баба си и да я прехвърлиш на Петко! Ще видиш, че от утре баба ти ще започне да оздравява!
- А Петко няма ли да се разболее?
- Няма, защото е от пясък! Болестта вреди само на човешкото тяло!
Съсредоточено и съвсем сериозно, детето приближи до баба си и направи това, което му бях казал. После повтори, потрети и накрая запита:
- Толкова стига ли?
- Напълно достатъчно!
Видях, че жената изтрива сълзи от лицето си и реших да си тръгна. Ако тя знаеше, че на мен също ми е нужно чудо, за да продължа нормално живота си, сигурно би ме погледнала скептично. Вместо това, с дрезгав глас тя ми благодари. Поех обратно по плажа. Исках да се разсея, а бях натрупал нова болка. И тогава чух зад себе си:
- Вълшебнико!
Обърнах се и видях детето да ми подава малко рапанче. Взех го, а то заръча:
- Да го сложиш под възглавницата си довечера за късмет! Ще ти сбъдне три желания!
В знак на благодарност му разроших косата. Докато крачех се питах, откъде едно тъй малко дете знае, че на възрастните хора, та дори и на вълшебниците между тях, е нужен късмет…!
Красимир Бачков