ВЪЛШЕБНИКЪТ

време за четене: 3 мин.

     Нямах настроение този ден и както винаги в подобни случаи, се спуснах до брега на морето. Бях самотен, объркан и не можех да реша какво да правя с живота си занапред. Закрачих по пясъка на плажа, вдишвайки пролетния въздух, изпълнен с мирис на водорасли. Изглежда скоро бе отминала буря, защото ивица изхвърлени водорасли гниеше като разделителна линия, между сушата и водата. Там се събираха малки чайки, гларуси и врабчета. Изглежда намираха нещо за ядене, защото непрекъснато ровеха с човките си из тази зелена салата. Още бе началото на април, затова наоколо почти не се виждаха хора. Повървях известно време и стигнах до мястото,  където пясъка свършваше и започваха камъните. В самия край на плажа бе сложен инвалиден стол, в който седеше завита с поларено одеяло жена на средна възраст. На крачка от нея си играеше с пластмасов камион малко момче. Като ме видя, детето остави играчката, приближи и запита:

  • Ти кой си?

Сетих се, че имам два бонбона  в джоба си и отвърнах:

  • Вълшебник!
  • А добър или лош вълшебник си?

Протегнах ръка  към главата му, с предварително скрития в шепата ми бонбон и като направих страшна физиономия изръмжах:

  • Абра – кадабра, сега ще направя чудо!

Накарах детето да духне в шепата ми и като видя бонбона, то се усмихна:

  • Значи си добър вълшебник!

Момченцето взе бонбона и бавно отви златистата хартийка на опаковката. Преди да го лапне,  жената от инвалидния стол запита:

  • Боби, каза ли благодаря на чичкото?

Малчуганът завъртя дяволито очи и излъга:

  • Казах!
  • А защо  не чух?
  • Защото го каза тихо! – отвърнах аз.

Жената размаха показалец за назидание, а момчето излапа за секунда бонбона. После се облиза и помоли:

  • Ще направиш ли пак вълшебство?
  • Обикновено правя до три вълшебства! – протегнах ръка към него и след като я завъртях над главата, му дадох и втория бонбон.
  • Боби, не досаждай на чичкото!  – после тя се обърна към мен – Извинете го, моля ви! Той си е такъв – общителен!
  • Това е прекрасно! – отвърнах.

Забелязах, че на главата си  жената има перука. Изглежда бе доста евтина, защото си личеше отдалече, че косата е изкуствена. Напомни ми за пластмасовите елхи по Коледа. За да не я притеснявам извърнах поглед към морето, а в същия момент усетих една малка ръчичка в шепата си. Погледнах надолу и видях как хлапето прави тайнствена физиономия.

  • Ще направиш ли още едно, последно вълшебство? Ама не искам бонбон, а нещо друго!
  • Кажи, какво искаш!

Малчуганът сви шепички пред устата си, надигна се на пръсти и прошепна:

  • Направи така, че баба да оздравее!

Нещо в гърлото ми се сви и едва преглътнах. За да не остава детето с убеждание, че не мога да се справя, отидох до водораслите и взех няколко в ръце. Занесох ги до инвалидния стол и ги оставих до него. После изтръгнах чим трева с корените и го пуснах до водораслите. Седнах на пясъка и зарових ръце в него. Изкопах дълбока дупка, от която започнах да вадя мокър пясък. Постепенно оформих нещо подобно на снежен човек, но от пясък. За глава сложих чима с тревата и върху него наредих водораслите като коса. Получи се доста прилична фигура. До мен бе чучнало детето и гледаше с любопитство. Когато завърших импровизираната си скулптура, то запита:

  • А как е името на пясъчния човек?
  • Петко!
  • И какво ще прави Петко?
  • Ще излекува баба ти!
  • Как?

Станах, взех двете ръчички на момчето и го приближих до баба му. Затворих му шепичките, все едно вземаше нещо от нея. После го дръпнах до пясъчната фигура и отворих шепите, все едно оставя нещо.

  • Трябва така да вземеш болестта от баба си и да я прехвърлиш на Петко! Ще видиш, че от утре баба ти ще започне да оздравява!
  • А Петко няма ли да се разболее?
  • Няма, защото е от пясък! Болестта вреди само на човешкото тяло!

Съсредоточено и съвсем сериозно, детето приближи до баба си и направи това, което му бях казал. После повтори, потрети и накрая запита:

  • Толкова стига ли?
  • Напълно достатъчно!

Видях, че жената изтрива сълзи от лицето си и реших да си тръгна. Ако тя знаеше, че на мен също ми е нужно чудо, за да продължа нормално живота си, сигурно би ме погледнала скептично. Вместо това, с дрезгав глас тя ми благодари. Поех обратно по плажа. Исках  да се разсея, а бях натрупал нова болка. И тогава чух зад себе си:

  • Вълшебнико!

Обърнах се и видях детето да ми подава малко рапанче. Взех го, а то заръча:

  • Да го сложиш под възглавницата си довечера за късмет! Ще ти сбъдне три желания!

В знак на благодарност му разроших косата. Докато крачех се питах, откъде едно тъй малко дете знае, че на възрастните хора, та дори и на вълшебниците между тях, е нужен късмет…!

    Красимир  Бачков

Вашият коментар