Атанас Пърлев, по прякор Лакомника излезе вчера преди обяд от затвора. Късно вечерта се прибра в бащиния дом, легна на старото пружинено легло и както си беше облечен, заспа. Сутринта се събуди рано, по стар затворнически навик. Огледа скромната покъщнина, останала от родителите му, отвори чекмеджетата на стария бюфет, но откри само торба бял боб. Реши да излезе в малкия двор, където някога майка му, докато бе още жива отглеждаше различни подправки. Тръгна по обраслата с малинак каменна пътека и започна да оглежда подивялата растителност. Сред тъмнозелените листи на змийското мляко, дивия копър, лапата и плъзналия навсякъде здравец, той видя високите стъбла на лющян. Скъса два стръка, после забеляза рехавите листа на няколко моркова, които изрови от влажната земя. Край оградата бе избуял джоджен, а под дряна се переха няколко стръка зелен лук. Събра всичко и тръгна към къщата. Вода от чешмата не течеше, затова се наложи да отвори шахтата и да развие спирателния кран. Започна да тече кафява от ръждата вода, затова Лакомника я остави да се изтече. Когато се избистри, той изми един стар, чугунен чувен, в който насипа от боба. Изми, наряза и сложи подправките, после тръгна към сайванта в долния край на къщата. Там обикновено нареждаха дървата за печката. Някога край стената се издигаше внушителна купчина цепеници, но сега имаше само няколко, избутяли и захвърлени на земята. Той ги събра в едната си ръка и отиде в кухнята. Подреди ги в старата, ръждясала печка, драсна клечка кибрит и дървата пламнаха. Тръбите и самата печка започнаха да огарят и пушат, затова Лакомника отвори вратата да се проветрява. Махна средното колело на печката и сложи чувена на огъня. Огледа се из малката, варосана стая и реши да иде до магазина. Трябваше да купи олио, хляб и нещо за пиене. От старата, кръстата закачалка на стената свали една платнена торба за пазаруване и се отправи към близкия магазин. Преди да влезе, пред него спря зелен пикап, от който шофьора извади щайга бял, печен на фурна хляб. Хлябът бе още горещ и ухаеше тъй апетитно, че на Лакомника му се събра слюнка в устата. Той купи два хляба и половин кило селско краве масло.Точно когато плащаше някой го тупна по рамото. Лакомника се обърна и видя зад себе си мъж с позлатени очила на своята възраст.
– Наско, ти ли си, бе? – запита непознатият.
– Да! ….Хм…! Не мога нещо да те позная! – отвърна Лакомника.
– Аз съм Живко! Учихме от пети до осми клас заедно. Сега сещаш ли се? – той свали очилата, но въпреки това не успя да събуди спомени в съученика си.
– Помня, че имахме един Живко, но той беше един такъв мъничък, слабичък…!
– Точно такъв бях като ученик! – засмя се мъжът – Но годините не прощават! Сега почти съм те стигнал на килограми! А ти си се променил много слабо! Затова те и познах!
– Да, добре! – усмихна се насила Лакомника и понечи да излезе от магазина, но Живко го спря:
– Чакай! Ти при вашите ли си тук? Щото аз идвам да видя майка си!
– Нашите…… Бог да ги прости! – прекръсти се Лакомника.
– Прощавай! Не знаех! И моят баща се помина! Остана само майка ми. Минавам през ден да я нагледам и да напазаря по нещо. Чакай да купя едно – друго и ако речеш, ще се почерпим!
– Добре! – кимна Лакомника и застана до вратата.
Живко купи две бутилки скъпо, червено вино, суджук, луканка и дълго парче пастърма. Взе два хляба, кофичка кисело мляко и посочи към улицата:
– Качвай се в колата! Ще минем през мама, да оставя продуктите за нея и после ще ходим у вас! Ще се разтурим, ще се почерпим, както му е ред! Навит ли си?
Лакомника само кимна, в знак на съгласие. Отвън се настани на предната седалка на голям и скъп „Мерцедес“, а съученикът му подкара по улицата надолу. Той спря пред къщата на майка си и после се върна. Когато влязоха в двора на къщата, останала в наследство на Лакомника, Живко плесна с ръце от възхищение:
– Винаги съм се възхищавал на къщата ви! Една такава малка, варосана и с голям двор! Ако решиш да я продаваш, не търси купувачи! Аз ще я купя, каквато и цена да искаш!
– Едва ли ще я продам! Вчера излязох от затвора и няма къде другаде да ида!
– Ах, да! – махна с ръка небрежно Живко – Чух по едно време, че си загазил. Майната им! Ако питаш мен, всички депутати и министри трябва да влязат в панделата, а не такива като теб!
Той седна на най-долното от трите стъпала пред вратата на къщата и поиска тирбушон. Отвори едната бутилка вино и го опита:
– Мммм…! Страхотно е! Дай по една чаша!
Лакомника влезе в къщата, отвори бюфета и извади две старовремски чаши, с гравирани по тях цветя. Забърса ги в пеша на ризата си и ги даде на съученика си. Той наля вино и двамата се чукнаха. Виното беше разкошно. Лакомника загреба с една лъжица от маслото и го пусна в къкрещия боб. Наоколо се разнасяше тъй ароматно ухание, че Съученикът му се облиза:
– Мирише вълшебно на бобец!
– Ами, друго нямам! – повдигна рамене Лакомника.
В това време откъм портата се зачу женски глас:
– Извинете, вие ли живеете тук?
Към тях приближи млада жена, с руса, късо подстригана коса и сини, хлапашки очи. В ръцете си държеше малка чанта, от която извади някаква тетрадка:
– Аз съм новата инкасаторка за водата! На вашият адрес е отразено, че няма потребление, но ви виждам тук! Може ли да погледна водомера?
– Гледай! – посочи Лакомника към шахтата. – Преди малко пуснах водата!
Инкасаторката пъргаво се вмъкна по малката дървена стълба в шахтата, погледна водомера и излезе:
– Наистина показва същите данни! А какво ухае тъй вкусно у вас? Изведнъж сякаш огладнях!
– Обикновен бобец! Ако искате, заповядайте при нас!
Жената се почуди, огледа се и се засмя:
– Защо не? От две седмици съм в града и до сега съм само на сухоежбина! Храня се предимно с дюнери, джобове или хамбургери.
Лакомника извади от къщата малка маса, която застели с мушама на големи, червени цветя. Донесе още една чаша и Живко наля вино и в нея. След това нарязаха мезетата и започнаха угощението.
– Аз съм Ема! – представи се жената. – От съседното градче съм. Омръзна ми да тъпея при нашите и дойдох тук! Хванах се инкасаторка и вече втора седмица обикалям по адреси. Работата е лека и интересна, макар заплатата да е мизерна!
Тримата лакомо си вземаха от тънко нарязаните мезета, чупеха от топлия хляб, отпиваха от виното и непринудено разговаряха. Щом боба увря, Лакомникът отсипа на всеки в дълбока чиния и го сервира на масата. Навсякъде се разнасяше толкова ароматно ухание, че Ема изпляска с ръце, докато сърбаше и се пареше:
– Това е най-вкусният боб, който съм яла в живота си! Не мога да повярвам, че е по-вкусен от луканките!
– В училище му викахме Лакомника! – посочи го с ръка Живко – Ако разбира от нещо, то е само това, което става за ядене!
– И къщата ви е очарователна! – усмихна се Ема! – Ако давате стая под наем, веднага идвам при вас! Сега се завирам в една мухлясала гарсониера!
Лакомника разкопча горното копче на ризата си, погледна я и рече:
– Имам две стаи и малка кухня! Стаята на мама е свободна! Ако не ви пука, че вчера излязох от затвора, заповядайте!
– А защо бяхте в затвора? – съвсем недискретно запита жената.
– Преди седем години ми отказаха спирачките на колата и прегазих човек на пътя! Беше адски лош късмет и за мен, и за него! Излежах си наказанието и вече съм свободен!
– Жалко! – прехапа долното си устна Ема – А какво ще кажете, ако още днес се преместя при вас?
– Заповядайте! – отпи от виното Лакомника и с наклонена на една страна я погледна – Дори наем няма да ми плащате! Достатъчно е, че ще сте ми компания от време на време!
Живко се плесна по запотеното чело:
– Ей, какво правите вие, бе! Направо ми събрахте очите! Едната от две седмици в града, другия вчера излязъл от пандиза и набързо се събрахте! Чак свят ми се зави! Ако това не е добър късмет, здраве му кажи! Я да прескоча за още две бутилки винце аз! Събраха се вече няколко повода за почерпка!
Още същата вечер Ема се премести при Лакомника. Така и не стана нужда да ползва свободната стая. Двамата заживяха заедно и в средата на зимата тя роди малък, шишкав като баща си малчуган. На следващата година им се роди дъщеря, а след това близнаци. Стегнал къщата, спретнал градината в двора, той се радваше на децата и жена си и не пропускаше да заяви, че се чувства най-щастливия човек на света. Понякога им гостуваше Живко и като се почерпеха, той поклащаше глава с възхищение:
– Ей, това късмета е голяма работа! Вярно, че и лош късмет може да те стигне, но когато те споходи добрия, никой не може да се мери с теб! Пред късмета не важат ни парите, нито властта или силата! От сърце ви се радвам, Лакомник! Като дойда за малко при вас и се зареждам за цяла седмица с нещо хубаво! А ако случа да си сготвил и бобец, направо ми иде да те разцелувам!
Лакомника играеше с най-голямото си синче, качваше го на раменете си, сваляше го и го засилваше към небето. Детето пищеше от радост, а встрани Ема ги гледаше с блеснали от обич очи. Лакомника скромно казваше:
– Аз какво? Те са ми късмета на мене!
Живко изваждаше мобилният си телефон и с него правеше снимки на щастливото семейство. Всички думи на света не стигаха да се опише простичката, непринудена радост на късметлиите, затова трябваше да ги запечата по някакъв начин. Това го правеше някак по-богат и му носеше странно, космическо спокойствие. Много му се искаше и при него до дойде поне част от този късмет, затова стоеше, чакаше и се надяваше. Та нали хората казваха, че чудеса се случват всеки ден?
Красимир Бачков