Отец Йордан Василев или както всички го наричаха поп Данчо, крачеше бавно към автогарата. Той бе шестдесет годишният духовен пастир на село Мъргулево. В града бе пристигнал вчера, за погребението на Митко – най-големият син на Куна. Жената живееше сама от години и понеже не бе много добре с ума, вече имаше единадесет деца. Естествено, никой мъж не се грижеше за Куна и децата, но винаги се намираше такъв, който да увеличи семейството и с ново дете. Преди две години Митко бе дошъл с помощта на поп Данчо в града да учи. Попът успя да го запише в гимназия, да го настани в общежитие и дори му осигури възможност, да се храни в един стол на пожарникарите. Пращаше му и малко парици, но понеже енорията му бе слаба, добавяше и от собствените си средства. Момчето бе добро, но глуповато. Още в началото попадна в ръцете на Октай и Румен, двамата нарко-пласьори в гимназията, където се учеше. Те го зарибиха и дрогираха, за да го използват в търговията с наркотици. Постепенно Митко се превърна в послушен техен слуга. Дори скромната сума, дарена от поп Данчо той даваше за дрога. От ден на ден изпадаше във все по-тежка зависимост, докато накрая почина в ужасни мъки. До последно свещеникът не знаеше, в какво се е забъркало момчето. Когато малко преди да умре, със сълзи на очи Митко призна какви ги е вършил, поп Данчо го причести и стоя до последния му дъх. Погребаха го набързо, в най-отдалечения край на градските гробища. Дори майка му не успя да дойде за погребението. Цяла нощ, след като заровиха тялото на клетото дете, свещеникът стоя до пресния гроб. Беше средата на април и вече не бе тъй студено. Поп Данчо можеше да пренощува при някой от свещениците в града, но предпочете да бди над гроба на момчето. Чувстваше вина, че го бе пратил в този град, а после съвсем рядко го виждаше и разговаряше с него. Така бе допуснал крехкият му живот да приключи нелепо бързо.
Утрото на гробищата бе необичайно свежо. Развидели се към пет часа и отвсякъде запяха птички. Пролетта пробуждаше живеца във всяко живо същество. Дори на това тъжно място, животът тържествуваше над смъртта. Поп Данчо се изправи, прекръсти пресния гроб и тръгна към града.
Сега, на две пресечки преди автогарата, за малко не го сгази една кола. Прозорецът на лъскавото возило се отвори и през него надникна млад, брадясал мъж:
- Кьорав ли си бе, попе?! Гледай къде пресичаш, че да не идеш при шефа си на небето!
Поп Данчо сведе глава, без да отвърне. Шофьорът на колата изпсува и натисна рязко газта. Гумите се превъртяха и колата изчезна по булеварда напред. Преминал на отсрещния тротоар, срещу него се изправи едър мъж с маска, подобна на противогаз върху лицето. Той го изгледа злобно и кресна:
- Къде си тръгнал без маска, проклет поп такъв? Искаш да заразиш и умориш всички ли? Корона вирусът не подбира, дали си поп или лекар! Я да си покриваш брадата веднага!
Свещеникът отново наведе глава. Нямаше смисъл да обяснява на мъжа, че не е прав. Скоро всички щяха да се убедят, че нито от маските, нито от стоенето у дома имаше някаква полза. Хората бяха наплашени от правителството и медиите. Те реагираха досущ като стадо овце, подгонени от вълк. В голямата си част, хората бяха спрели да мислят. Това беше по-тъжно, дори от броя на починалите от вирусната пневмония. Поп Данчо вдигна очи и тихо рече:
- Ще се моля за теб, човече! Дано прогледнеш някога!
Мъжът махна маската от лицето си, изхрачи се на земята и подмина. Свещеникът продължи по пътя си. Щом си купи билет за автобуса, той седна на един от металните столове в чакалнята на автогарата, подпря с пръсти челото си и започна молитва. Съвсем тихо мълвеше молбите си към Бога, а по сбръчканото му лице се стичаха сълзи. Този свят бе тръгнал към краят си. На хората по цялата планета бяха наложени ограничаващи свободата правила и ред фалшиви ценности. Технологиите бяха прекършили духа на людете. Пандемията с корона вируса бе само един тест, за непригодността на съвременният човек да оцелява. В голямата си част, хората бяха загубили морала, а от там и реалната оценка на живота си. Те искаха и искаха, и искаха, без да си дават сметка, че са длъжни да се борят, за това което искат. Че не можеш да получиш нещо, без да си го заслужил! Че няма смисъл от живот без труд, без критерии за добро и лошо, без проблеми, с които да се бориш и преодоляваш! Отдавна лъжата бе покварила човечеството и объркани, повечето хора не знаеха на кого да вярват, и какво да правят!
На съседния стол седна мъж, приблизително на неговата възраст. Той смъкна маската си под брадичката и преди да захапе един геврек, запита:
- Кво правиш, дядо попе? Автобуса ли чакаш?
Свещеникът изтри сълзите от лицето си и отвърна:
- Моля се за теб, човече! Май друго не ми остава, в тая чума!
- Че какво друго да правиш! – с пълни уста поклати глава мъжът – Твойта работа е да се молиш! Не можеш да спасиш някой, който е толкоз уплашен, че за да не умре дори спи с маска!
Поп Данчо го изгледа замислено и промълви:
- Сам Бог говори чрез теб! Кой знае, може преди да оцелее, светът да се отърси от всичко ненужно? Може това да е пътят ни, а?
Красимир Бачков