Работих половин година като помощник – сервитьор в един ресторант в Савана, Джорджия и когато случайно разбрах, че в съседния щат има работа с по-висока заплата, веднага си стегнах багажа и взех първия автобус за там. За беда не разполагах с достатъчно пари, за да си купя билет от компанията „GRAYHOUND” и се качих на някакъв междущатски автобус, на два пъти по-ниска цена. Автобусът бе пълен и се случи да седна до една тлъста мексиканка, която се потеше обилно и миришеше като старо магаре. Тъй като климатика на автобуса не работеше, всички прозорци бяха отворени. Това донякъде правеше положението търпимо, но когато автобуса спреше, вонята така ме затискаше, че ми идеше да избутам дебелия и задник през прозореца и да глътна малко чист въдух накрая. На всичко отгоре жената си вееше с ветрило и непрекъснато говореше на испански, от който бъкел не вдявах. От време на време поклащах глава, казвах «Йес» или «Но» и това даваше основание на дебеланата да дърдори до посиняване. Така изминахме около двеста километра, но изведнъж нещо в двигателя изчатка, появи се задушлив дим и автобуса спря. Шофьорът слезе и отвори капаците на двигателя, за да проучи каква е повредата. След малко влезе отново в автобуса и обяви, че има проблем, който не може да реши. Друг автобус нямало да дойде поне до утре сутринта и трябвало да се спасяваме, както можем. Изказа съжаление за аварията, но дори не спомена нещо за връщане на парите от билетите. Така се наложи да сляза и да седна на една от двете си големи чанти, под жестоките лъчи на южното слънце. Наблизо се въртеше мексиканката, само с пазарска чанта в ръката. Тя дойде при мен и поднови безкрайната си тирада от испански, на което омаломощен от горещината само успявах да поклащам глава. Доста от пътниците се обадиха с мобилните си телефони на свои близки и по някое време започнаха да спират коли, които да ги прибират. Така полека лека пътниците намаляваха, докато накрая останахме само аз и дебелата мексиканка. Тя не разполагаше с телефон, а аз нямаше на кого да звънна с моят. Вечерта се спускаше и като нямаше какво да сторим, влязахме отново в автобуса. Шофьорът извади отнякъде бутилка «Текила», три пластмасови чашки и дори лимон, който наряза с джобната си чекия. Пийнахме и се опитахме да разговаряме, но никой не разбираше другия, затова шофьора пусна радиото и заменихме разговора с музика. След няколко чаши текила клепачите ми натежаха и отидох на задната седалка, за да поспя. Едва се наместих, когато до мен приседна мексиканката и нещо задърдори за любов. Тия неща се разбират и без да знае човек нужния език. Изгледах я по-внимателно. Тя бе по-скоро млада, може би някъде около тридесетте, но бе така изпотена и възбудена, че приличаше на току що излязъл от реката хипопотам. Усетих ръката и между чатала си и разбрах, че няма да ми се размине. Помолих я за още малко текила и тя скоро се върна с нова, пълна бутилка, щедро дарена от шофьора. Надигнах шишето и погълнах колкото можах. После нямам спомени.
На другата сутрин се събудих, гол и сгушен в мексиканката. Дрехите ми бяха разхвърляни из целия автобус. Събрах ги и се облякох. Жената се събуди и преди да си отвори очите, си отвори устата. От там насетне бе като нежна картечница. Дърдореше, галеше ме, целуваше ушите и където и падне, а аз стоях, изтръпнал и безчувствен като пън. Шофьорът изпържи лютиви наденички на малък газов котлон и закусихме. След това жената грабна едната ми чанта, подкани ме и застанахме на пътя като автостопаджии. Ако щете вярвайте, но още първия пикап, който мина спря. Метнахме чантите в каросерията и се качихме при шофьора. Оказа се сънародник на жената и като започна едно говорене, все едно се състезаваха, кой ще надприказва другия. От време на време тя обясняваше, че съм и гадже, той се хилеше дебелашки, но след няколко часа все пак стигнахме до града, до който пътувах. Намерихме хотела и когато запитах в ресторанта за работа се оказа, че вече са заели свободните позиции. Излязох навън, свалих си чантите, седнах и се хванах за главата. Бях буквално на пътя и не знаех, какво да правя. Сам, в чужда държава, без да знам език и без пари, се чувствах като корабокрушенец на самотен остров. Това обаче не се хареса на мексиканката, защото тя отново метна багажа ми в пикапа и ме хвана за ръката. Започна нещо да ме убеждава, но аз и без това нямаше къде да ида, затова се съгласих и се оставих в ръцете на съдбата или по-скоро в ръцете на тая ужасна жена. Пикапът потегли и след още няколко часа спря пред една пъстро изрисувана къща. Стените и бяха оцветени в жълто, оранжево, зелено и синьо, а в двора имаше няколко дървета, подобни на палми, които хвърляха сянка над дълга маса, с няколко пейки край нея. Мексиканката бе посрещната от десетина други жени, с които се прегръщаха, целуваха и разбира се дърдореха без да спират. Мен ме настаниха край масата и ми сервираха леден портокалов сок. Отпих и сякаш малко ми се върна желанието за живот. Трябваше да си събирам багажа и да изчезвам, докато все още е време. Грабнах чантите и тръгнах да излизам, но мигновено бях спрян от мексиканката. Тя ми устрои сцена, като се разциври с истински сълзи. Обясняваше нещо на останалите жени, те ме гледаха укорително и не одобряваха поведението ми. Доколкото можах им казах, че нямам работа, нямам пари и не знам какво да правя от тук насетне. Това обаче не смути мексиканката ни най-малко, защото влезе в къщата и след малко се върна с дамско портмоне в ръцете. От там извади дебела пачка долари, които ми подаде. Не исках да ги приема, но жените се разкрякаха като кокошки и се наложи да ги пъхна в джоба си. После ми внесоха багажа в една резедаво боядисана стая, с голям вентилатор на тавана и ме настаниха на широко, прохладно легло. Когато останах сам, за да си почина, преброих парите. Бяха банкноти от по петстотин долара всяка и се оказаха точно седемнадесет хиляди. Не разбирах, откъде в тая относително бедна мексиканка, можеха да се свъртят толкова много пари. Уморен от преживелиците заспах и се събудих през нощта. До мен, по прозрачна нощница спеше дебеланата, като предвидливо ме бе прегърнала с ръка. Внимателно отместих ръката и, станах и се измъкнах от стаята. Предпазливо излязох на двора и измъкнал се вече на улицата, хукнах с все сила. Бягах, докато видях някаква магистрала пред мен. За късмет имаше и бензиностанция, на която успях да се кача в колата на едно младо семейство. Те ме заведоха до съседния град, до летището. По най-бързият начин си взех билет и някъде към обяд бях в Атланта. От там прелетях до Ню Йорк, а после и до Париж. След това си купих едно «Пежо» втора ръка и се прибрах в България с кола, и десет хиляди долара печалба в джоба. Не бяха най-почтено спечелените пари разбира се, но благодарение на тях си бях върнал свободата.
Сега съм пак на пътя. На края на града в който живея, си построих малко ресторантче, името на което е «Мексиканката».
Красимир Бачков