В шести клас Яница бе израсла повече от връстниците си. Дрешките и бяха умалели и доста опънати по тялото. Някои от момчетата в класа се подиграваха на женствените и вече форми и като мухи от ярка светлина бяха привличани към тях. Това я притесняваше и за да не стърчат много гърдите и, неусетно започна да се изгърбва. Един от съучениците и Емо, бе тайно влюбен в нея и често ходеше на известно разстояние подире и. Много му се искаше да признае за чувствата си, но все не му достигаше кураж. Момичето живееше само с баба си, защото родителите и от две години работеха в Испания. Във вторник след часовете тя се прибираше към дома си, когато я застигна непознат мъж, на средна възраст. Той се изравни с нея и запита:- Ти ли си Яница, дъщерята на Никола?Момичето се изчерви, спря за момент и кимна. Мъжът протегна ръка:- Аз съм Прокопи, приятел на баща ти!Тя подаде неуверено ръка, а мъжа я задържа малко повече от необходимото, което я накара да се закашля от неудобство. Въпреки развитата си физика, Яница си оставаше все още дете. Мъжът я изгледа внимателно, с проучващ поглед. Изглежда това, което видя му хареса, защото и пусна ръката, бръкна в палтото си и извади тънка пачка пари:- Имам заръка от баща ти, да ти купя нови дрехи! До затварянето на магазините има още два часа. Да вървим, Яничке!Тя го изгледа умолително:- Но аз не знам нищо за вас! А и баба ще ме чака! Не мога да дойда!Той я хвана за ръката и бавно, но със сила я повлече по улицата. Започна да я увещава:- Да знаеш, каква принцеса ще станеш след малко! Щом приключим, ще ти оставя останалите пари и ще те снимам за спомен! Да знаеш, как ще се зарадва баща ти! Като ме изпращаше, знаеш ли какво ми каза?Момичето не отговори, а той продължи да я дърпа:- Каза ми: – Прокопи, искам така да ми издокараш момичето, че слънцето да светне в очите и!Тя се чудеше какво да стори, за да я пусне непознатия. Насила вървеше до него, насила влязоха в първия магазин, където той избра една рокля и я накара да я облече в пробната. Тя с неохота я облече, но когато се видя в огледалото, неволно се усмихна. Роклята я правеше да изглежда доста зряла и хубава. Щом я видя, мъжът плесна с ръце:- Я виж, каква хубавица стана сега! Дай да изберем и едно хубаво яке!Той награби няколко якета от щендерите за дрехи и започна да и ги подава. Тя ги обличаше, а той цъкаше доволно с език. Накрая се спря на едно, с люляков цвят. После я заведе в магазин за обувки, където и купи такива елегантни обувки, каквито тя никога в живота си не беше обувала. Когато излязоха, тя почти заплака:- Господине, моля ви оставете ме, да си вървя у дома! Баба ще се притеснява, защото вече закъснявам!Мъжът се усмихна небрежно и предложи:- Добре! Стига до тук с покупките, но поне да пием по кафе!- Аз не пия кафе!- Тогава пийни чай! Няма да те изям, моето момиче! Никола не ми обясни, че дъщеря му е толкова дива! Хайде, ела в отсрещното кафене, ще пиеш едно чайче, ще ти разкажа за баща ти и после ще си ходиш!Яница го изгледа с недоверие, а той пъхна в джоба на палтото и останалите пари от пачката:- Аз си изпълних задачата! Пийваме, казваме си пет приказки и си тръгваш! Моля те!Тя неуверено го последва в кафенето. Настаниха се на една масичка в дъното, до витрината и мъжа заръча на Яница торта, и билков чай. Сервитьорката донесе поръчката и без момичето да види, той изсипа в чая някакъв прах. Тя отпи от чая, а той започна да я разпитва за училище, за съучениците, за баба и. Тя едносрично отговаряше, докато по някое време не и се зави свят. Облегна се на стола, а мъжа това и чакаше. Плати на сервитьорката, вдигна момичето и като го хвана през кръста тръгнаха по улицата. Отстрани изглеждаха като влюбена двойка. В края на улицата спря до една паркирана кола и внимателно я сложи на задната седалка. Запали колата и потегли. Не забеляза момчето, скрито в сянката на отсрещните сгради, което записа в телефона си номера на колата. Скоро излезе извън града и подкара по-бързо. Отзад Яница лежеше отпусната и безпомощна. След десетина километра мъжът сви към рядката гора в ляво от главното шосе и бавно подкара по един черен път. Навлизаше все по-навътре, докато накрая избра една широка поляна и угаси колата. Слезе и се премести отзад при момичето. С блеснали от похот очи огледа тялото и. Облиза пресъхналите си устни:- Сега ще ти направя сефтето, сладката ми кифличка! Ох, как ще те накарам, да се почувстваш жена! А после ще минем границата, където батко ще вземе едни големи парички за теб! Приготвил съм ти всичко, душице! Задграничен паспорт, дамска чанта, червило, грим! Имаме човек на митницата, който ще ни пусне без проблем! Работата е опечена, гълъбче! Я сега да видим….!Той трескаво разкопча и съблече дрехите и. От бързане скъса собствената си риза, докато я сваляше. Целият се тресеше от страст, затова не чу бръмченето на мотоциклета и не видя, как от него скочиха две фигури и се устремиха към колата. Пукот от счупено стъкло изведнъж го отрезви и когато някакъв млад мъж го издърпа гол навън, той не успя да реагира по никакъв начин. Само усети жесток удар по главата и се свлече на земята. В четвъртък Яница бе отново на училище. Бе дошла на себе си, след като Емо и брат му я бяха спасили от сутеньора. Тя просто бе изкарала щур късмет, че съученикът и за пореден път я бе проследил след училище. Той видя, как непознатия мъж я заговори, после как отидоха в магазините и накрая в кафенето. Когато излязоха, а мъжът я придържаше през кръста, Емо позвъни на брат си и го помоли да дойде с мотоциклета си при него. После просто последваха колата на непознатия и се намесиха, когато трябваше. По-късно полицаите арестуваха сводника. След часовете Яница спря до входа на училището и зачака. Когато до нея се приближи съученикът и, тя помоли:- Емо, ще ме изпратиш ли до дома?Той се усмихна и отвърна:- Само, ако наистина го искаш! – Искам го! Двамата тръгнаха бавно по улицата. Не знаеха какво да си кажат. По някое време Яница спря и протегна ръка:- Обещай ми, че ще бъдем истински приятели! А след година – две, може и нещо повече!Момчето стисна ръката и:- Няма да се отлепя от теб, Яничке! Никой повече няма да те пипне! Повярвай ми…!- Вярвам ти! – отвърна момичето, а погледът и светна тъй, сякаш слънцето бе спряло в очите и.
Красимир Бачков