За тридесет и седем години Тихол Дервишев спечели в Америка доста пари. В началото работи като строител, миньор, водопроводчик, на автомивка, а като събра малко капитал, създаде собствена строителна фирма. Още от малък Тихол работеше на нивата с родителите си. В Родопите основният поминък беше тютюна, затова цели семейства се изхранваха с отглеждането му. Малкото картофи и боб, които сееха, едва стигаха за изхранването им през зимата. Той от дете знаеше какво е труд и не можеше да стои бездеен на чуждата земя. Когато в Чикаго си купи първия апартамент, той не празнува. Взе си бутилка калифорнийско вино и седна в една от големите, празни стаи на жилището. Загледа се през прозореца на осмия етаж, а гледката не му хареса. Пред очите му до хоризонта се простираха по-ниски или по-високи жилищни сгради, между които се издигаше пара, а въздухът бе с кафеникав оттенък. Той си наля от виното и отпи, но вкусът му също не бе нещо особено. Тихол притвори очи и си спомни гледката, от тесния прозорец на родната му къща. Тя се намираше в Шолева махала, на един югоизточен склон в планината и пред погледа се откриваха пастелно зелени хълмове и заснежени върхове, тъмно зелени гори и толкова резедави от свежест поляни с трева, че на човек му спираше дъха от тая красота. Какво имаше да празнува в тази чужда земя той, помакът, самотникът, прокуден от родината, заради единствената си любов? Тихол гледаше през прозореца, но през насълзените си очи виждаше само Родопа и едно момиче, седнало на чардака на съседската къща. Това бе Расиме, момичето с което ходеха заедно на училище. Знаеха се от малки и таяха нежни чувства един към друг, но когато Расиме подкара петнадесетата си година, стана обект на желание от още някого. Това бе милиционерът Колю, който отговаряше за няколко села наоколо. Той обикаляше по разбитите планински пътища с един стар мотор с кош и раздаваше собствено правосъдие. Една вечер милиционерът издебна момичето, когато завръщаше козите от паша и я изнасили. На другият ден я поиска за жена от родителите и, но отговорът на злочестото момиче бе в провесеното му на същия чардак вече безжизнено тяло, обесено с въжето от единствената им крава. Тогава пред очите на Тихол причерня и той преби милиционера. Наложи се после да бяга, защото след като лежа няколко дни в болницата, Колю облече пак униформата и обяви Тихол за враг на народа. В България нямаше живот за него, затова премина границата и влезе в Гърция. След месеци, прекарани в бежански лагер, Тихол най-сетне успя да се добере до Америка. Така започна един безкраен труд, който му донесе пари и уважение от хората край него. Първото нещо, което Тихол си купи в Чикаго след пристигането си, бе едно сиво бомбе. Никога нямаше да забрави чичото на съученика си Рифат, който на път от Турция за Германия, се отби в тяхното село. Чичото се казваше Керим, на главата си имаше бомбе и караше голям, бежов „Кадилак“. През Шулево минаваха предимно стари джипки, камиони и един очукан автобус „Шкода“, а до неговата махала имаше тясна пътека, по която се катереха само хора и домашни животни. Да гледат колата се събраха не само децата, но и всички мъже в селото. Керим се усмихваше мълчаливо, пушеше ароматна цигара и демонстрираше благосъстояние. Тогава малкият Тихол заяви на Рифат, че един ден ще има бомбе и такава кола. Съученикът му се изсмя, защото възможността да се сдобие с тези неща в селото им, бе нулева. След пристигането си в щатите обаче Тихол разбра, че невъзможни неща няма. След първия апартамент си купи къща с двор и малък басейн в него. После изкара шофьорски курсове и вместо „Кадилака“, за който си бе мечтал, си взе една „Тойота“ на старо. Години по-късно се премести в южните щати, а сега дойде ред да се върне и в родината. Присъдата му отдавна бе отменена, макар комунистите неформално продължаваха да бъдат на власт. В България така наречените „демократични“ промени доведоха единствено до мародерство и пладнешки грабеж, от страна на бившите партийци. От тях бяха заграбени заводи, болници, банки и дори голяма част от морския бряг и най-красивите места в планините. Тихол ревниво следеше новините, идващи от родината, но те не го радваха. Знаеше за анархията, корупцията и мизерията, които се вихреха в България и решението му да се върне по родните места дойде бавно и трудно. Той не поддържаше връзка с никого от родината и не знаеше, какво се е случило с близките и приятелите му, след бягството му. Все пак реши да изпълни детските си обещания и макар вече да не бе актуално, той купи един запазен „Кадилак“. Докара колата в Европа с контейнер, на един кораб и от Германия до България шофира сам, само с няколко кратки почивки. Когато минаваше границата сърцето му заби толкова шумно, че се смути, митничаря да не го чуе. Целият зачервен и потен, той трескаво отговаряше на въпросите му и дори събуди подозрение с неадекватното си поведение. Когато при него дойде шефа на митничарите, за да разбере, що за птица минаваше с колата – антика, само се засмя. Човекът бе достатъчно умен, за да разбере емоциите, обхванали Тихол, след тридесет и седем години отсъствие. Така Тихол Дервишев пристигна една сутрин в Шулево и бавно подкара към Шолева махала. На главата му имаше бомбе, а вместо цигара в устата, той носеше позлатени очила. Спря в центъра на селото и се учуди, колко пусто и изоставено изглеждаше всичко наоколо. Пред един малък магазин имаше пластмасова маса, край която стояха двама старци и мълчаливо гледаха към него. Нямаше деца, не се виждаха животни дори. Сякаш зъл дух бе изсмукал живота наоколо. Той приближи до старците, поздрави, но му отвърнаха на турски. Тихол приседна на една изтъркана пейка, прикрепена до стената на магазина. Попита с какво да почерпи старците и се учуди, когато поискаха само по кафе и една цигара. Заразпитва ги и разбра, че никой от близките му не е останал тук. Родителите му, заедно с брат му отишли в Турция, още по времето на първата „екскурзия“, а останала само баба му Зунка, починала преди доста години вече. Той се качи на колата и подкара към гробището, накрай село. Изви и спря пред изкъртената порта, начупи няколко клонки люляк и тръгна да търси гроба на баба си. Трябваше първо да почете паметта и, а после да прави каквото ще. Дълго се лута из тревясалите циментови и каменни плочи и едва, когато за втори път обиколи, съзря избелелите от времето букви на името и: Зунка Дервишева /1911 – 1992 /. Тихол сложи люляките в основата на малката плоча, наведе се и целуна циментовия надпис. Не разбра, как се затъркаляха сълзи по лицето му. Той помнеше, как баба му печеше вкусни питки с извара и сирене, как го милваше по главата и понякога му даваше по двадесет стотинки, да си купи вафли от магазина. Не се сдържа и през сълзи отрони:- Бабо, върнах се! Прощавай!Той внимателно оскуба поникналата по гроба трева и седна встрани, до плочата. От това място се откриваше такъв изглед, какъвто нямаше в цяла Америка. Гледайки с възхищение Родопа планина, той си пожела, когато му дойде реда, да го погребат тук. Щеше да продаде всичко в щатите и понеже нямаше жена и деца, трябваше да намери връзка с брат си в Турция. Да му завещае цялото си богатство, при условие, да бъде погребан на родна земя. Тази последна мечта му се виждаше най-свидна, защото животът му бе минал като един миг, в много труд и лишения. Тихол не бе успял да се порадва на жена и деца, винаги се чувстваше като изгонен навсякъде, и никога не успя да приеме домовете си в Америка като истински. Той избърса сълзите си и се качи на колата. Стигна до стръмната пътека към Шолева махала и слезе. Бавно се заизкачва нагоре, без да скланя глава, в очакване да види родният си дом. Зад един завой се откри гледка към няколкото разхвърляни по склона къщи, една от които бе неговата. Видя я и затича към нея. Някъде от далеч се дочуха хлопки на кози или крави, но личеше, че тук отдавна не живее никой. Стигнал до родната си къща, Тихол спря и коленичи на земята. Оградата бе порутена, но фасадата на къщата, изградена от камък все още стоеше изправена. Покрива и задната част се бяха свлекли и само спомените връщаха мъжа, към едно отдавна отминало време. Капакът на крайният прозорец, където бе неговата стая висеше провиснал на една страна. Синята боя, с която бе боядисан бе избеляла, но Тихол още помнеше, как брат му бе излял част от боята, когато двамата заедно боядисваха. Целият двор бе обрасъл с трева и билки. Той легна на земята и с лице към небето разпери ръце. Въздухът, който дишаше бе несравнимо чист и ароматен, с този в Америка. Сега, след толкова години Тихол разбра, че прокуден в щатите той не е забогатял. Беше се превърнал просто в един затворник, на един чужд континент, в една чужда държава. Парите, за които се бе трепал толкова години, сега не му бяха вече нужни. Целият му живот бе минал в стремеж към нещо, което не е било в сърцето му. През цялото време в душата му е било празно, защото са му липсвали точно тези, рухнали вече стени, това синьо, приказно небе и омайния аромат на бъз, и коприва, идващи отвсякъде наоколо. Той тихо заплака за всичко, загубено и невъзможно да се върне някога. Уморен от дългия път и емоциите заспа, както си лежеше на двора. От камъните в разрушената къща изпълзя една змия, плъзна се към умореното тяло на мъжа и спря. Надигна глава и опита въздуха с език. Усетила болката на спящия човек, змията изви встрани и потъна в тревите. Тихол спеше и в ушите му звучеше стара песен, с която баба Зунка ги преспиваше като малки с брат му. Тя пълнеше душата му и го караше да се чувства тъй щастлив, че скоро и последната му мечта да бъде изпълнена…!
Красимир Бачков