ЦАНКО – ПИНИЗА

време за четене: 4 мин.

            Беше двадесет годишен, когато му изкараха този прякор. Цанко много обичаше музиката и му се щеше да свири на акордеон, но по онова време  акордеона струваше колкото къща. Един пролетен ден, като се прибираше към къщи, спря при бръснаря бай Илия. Сподели му мерака си, а стария бръснар само се засмя и влезе в бръснарницата. Излезе от там с гребенче в ръка и някакво старо списание. Скъса един лист от списанието и обви гребена с него. Доближи го до устните си и изведнъж зазвуча музика. След това бръснарят запя хъшлашка песен, модерна за времето си:

-„Във сладкарница „Малина“ ние бяхме двамина, а навънка ръмеше дъжда! Аз и бутах пинизи, тя ми даваше мангизи и се правеше, че нищо не знай!“

            Очарован от песента и особено от вълшебния гребен, още щом се прибра, Цанко извади старото си гребенче, скъса лист хартия и започна да свири. В началото не му се отдаваше много, но когато му хвана цаката, се получи вълшебно. Още същата вечер, на гезмето в градската градина свали първото си гадже, благодарение на гребенчето и песента на бръснаря. И като започнаха едни луди изпълнения, едни щури свалки с момичетата, та нямаха край! Веднъж опитали от Цанковите прелести, всички момичета тръпнеха в очакване да го имат отново. Без дори да подозира, Цанко притежаваше един върховен пиниз, с който магьосваше бедните женски души. Бог го беше дарил с достойнство, равно на магарешкото и след като бяха опитали от него, момичетата никога не го забравяха.

             Така се стигна до жената на кмета, дребна и симпатична, засукана женичка, дочула от фризьорката си за дарбата му и пожелала да го опознае отблизо. Една вечер, отивайки на градска баня, Цанко бе пресрещнат от някакъв хлапак, който му подаде бележка, свита на топче. Щом отвори бележката, прочете  следното:

  • „Искам да се видим в осем часа, до моста на въздишките!“

Цанко се облиза сладострастно  и влезе в банята. От време на време получаваше подобни бележки от загорели вдовици или мераклийски настроени жени.  Винаги след това те го благославяха, черпеха го и му даваха някой лев, за извънредните услуги. След като теляка му изтърка гърба и промърмори, че с това дълго кестере може да разплаче и магарица, Цанко му даде двадесет стотинки бакшиш и се запъти към прословутото мостче. Като стигна до мястото на срещата, той не видя никого и реши, че някой си прави майтап с него. Тръгна да си ходи, но в това време някой изшътка от храстите и се показа кметицата.

  • Върви след мен, все едно се разхождаш! – нареди му тя – Като стигнем до нашата вила, влизай бързо! Разбра ли?

Той само кимна с глава и я последва. В края на градската градина, по пътя към лозята се намираше вилата на кмета, по това време пуста. Кметицата се совна като невестулка през портата, а Цанко побърза да влезе след нея. Още щом влязоха в стаята, тя му се нахвърли, сякаш невидяла мъж до сега. След около два часа, съвсем изтощени, двамата се отпуснаха в премала на леглото. Цанко извади гребенчето и засвири песента. С блеснали от задоволство очи, кметицата започна да му приглася. И след тази вечер започна една щура любов, нямаща аналог в града. За няколко седмици кметицата успя да уреди Цанко за шеф на пощата, макар той  все още да не бе завършил последния клас на гимназията. До този момент бездетна, кметицата забременя и през лятото роди момченце, с голяяяма чурка. Сравнявайки я със своята, кмета получи комплекси и се затвори в клозета на двора. Разглежда порно списания около три часа и след това излезе с омекнали крака. През следващите три години, кметицата роди още две дъщери, които слава Богу, приличаха на нея.

            Времето минаваше, а Цанко полека –лека навлизаше в златната си възраст. Праволинейно и всеотдайно, той продължаваше да радва жените в малкия град, а те благоговееха пред него. Не преставаха до го изкарват най-добрия музикант в областта, макар да свиреше само на гребен. Всички знаеха за способностите му и дори за миг не приемаха на сериозно неговата музикалност, но изтъкваха именно нея. Не вървеше да славят атрибутите му, защото бяха възпитани и целомъдрени особи.

            И тогава се случи непоправимото! Една нощ след градския събор, Цанко налетя на двама пияни свои съграждани. Агресивно настроени, те го помолиха за огънче, но той не пушеше цигари и не можа да им услужи. Без видима причина единият го перна по лицето, другия го срита и след това го размазаха безжалостно от бой. Сутринта, няколко циганки с метли за събиране на сметта го намериха на една алея и вкупом го заоплакваха. Той бе претрепан и през скъсаните дрехи се бе проточило голямото му достойнство.

  • Оле, мале, майчице! – опяваше едната циганка – Къде беше бе, човеко, та не те видяхме до сега? Погледни какъв си прекрасен!И те затрили за едното нищо, гадовете! Пусти да останат тия душмани, дето такваз хубост са затрили!
  • Ако ми беше мъж, от къщи нямаше да те пусна да излезеш! – допълваше другата.

На другия ден погребаха Цанко. Градът не помнеше такава погребална процесия до момента. Освен стотиците опечалени жени, след ковчега вървеше духовата музика и изпълняваше песента, която приживе Цанко свиреше на гребен. Сълзите на всички бяха искрени и всяка от тях страдаше неутешимо.

            През следващите тридесет години след смъртта му, гробът на Цанко – пиниза винаги бе отрупан с цветя. Една събота две баби се засякоха на гроба и едната сподели с другата:

  • Ленче! Дружке моя! Още не мога да го прежаля, туй златно момче Цанко! Като си спомня, какъв музикант беше…!
  • А какъв златен пиниз имаше…! – допълни другата.
  • И защо, – размаха възмутено ръце първата – не му направихме паметник в центъра на града? На толкоз серсеми издигнаха паметник, а на него с тия заслуги не сложиха!
  • Поне една паметна плоча можеха да турят! – съгласи се другата – Да знаят сегашните джендъри, какви мъже са живели преди тях! Как беше неговата песен, ма Ленче?
  • „Във сладкарница „Малина“ …. – тихо поде другата баба и над притихналите гробове, като реквием на падналия герой зазвуча мелодията.
  • Да, къде сега такива мъже?! – в един глас изхлипаха и двете на тръгване.

Само вятъра след тях се завъртя край гроба и тихо, сякаш под сурдинка довърши песента.

                                                                  Красимир Бачков               

Вашият коментар