С годините стигнах до извода, че времето е най-скъпото, почтено и измамно нещо на този свят. Времето е живот, а да си купиш например още десет години живот не става. Затова е почтено, иначе богаташите щяха да разполагат с цяла вечност, за сметка на бедняците. А е голяма илюзия, защото макар да си даваме сметка, че животът ни е ограничен, го живеем тъй, сякаш сме безсмъртни. Както сме деца, неусетно един ден се оказваме старци и се чувстваме толкова излъгани от времето, че ни е срам дори да го признаем. Изобщо, ние хората сме твърде странни същества, в сравнение с природата край нас и целия заобикалящ ни свят. Сякаш сме на върха на хранителната верига на земята, само защото можем да се самоубиваме….!
През едно априлско утро ме стегна шапката, купих три бири, хляб, парче лионска наденица, и се метнах на джипа. Старото „Сузуки – Витара“ щеше да ме откара навсякъде, където пожелаех. Доста често първо тръгвам, а после избирам дестинацията. Обичам да импровизирам във всичко, защото това ми дава най-пълно усещане за живот. Сега подкарах на изток, край брега на морето, по път с ограничена скорост, но с хубава гледка. Щом подминах село Кранево реших да свърна към сушата и не след дълго стигнах до село Батово. Минах в покрайнините му и се насочих към гората. Пътят вървеше успоредно с река „Батовска“ и почти не се виждаха хора или коли. Денят бе сряда и вероятно всеки бе зает с нещо. Аз като учител бях в пролетна ваканция и се радвах доста повече от учениците си, на всеки свободен миг. По някое време стигнах място, където се виждаха дири предимно от каруци, минаващи през коритото на реката. Спрях и огледах мястото. Не бе дълбоко и можех да мина с джипа без проблем. Извих и без никакво усилие се оказах на другия бряг. Пътят тук бе черен, на места се променяше в пясъчен, но продължавах с интерес напред. Бях отворил прозорците и първо подуших дима, а после съзрях циганския катун, разположен до брега на реката. Някога, като дете бях виждал цигански катуни много пъти, защото те идваха в нашия град и се настаняваха на поляната, където свършваше улицата ни. Винаги бяха с каруци, имаха мечка и старият циганин по правило свиреше на гъдулка. Обикновено седяха по една – две седмици и задължително след като катуна си тръгнеше, някой от съседите се оказваше без кокошка, патица или дори коза. Сега намалих и спрях, защото катунът ме бе върнал в детството ми. Пред мен в буквата „П“ бяха наредени три каруци с брезентови чергила. Едно черно-бяло каракачанско куче бе вързано със синджир за едно от колелата на крайната каруца, а няколко други, от различни породи с лай наобиколиха джипа. Зад една от каруците надникна циганка на неопределена възраст, а зад нея изскочиха десетина малки деца, които закрещяха нещо неразбираемо. Спрях и запитах:
– Тук някъде беше преливника на реката. Знаете ли къде е?
Циганката замахна с две ръце към мен и на развален български започна да ме гони:
– Ши заминаваш от тук! Махай се! Чужди хора ни щем!
Щях да подмина напред, но се показа стар, брадясъл циганин, със сламена шапка на главата, който бутна жената назад и се подпря на отворения прозорец на джипа:
– Ако си за риба, карай още малко нагоре по реката! Там има едно циментирано корито, в което играят малки риби! Нашите момчета са там. Не обръщай внимание на снахата, дето приказва глупости! Тя са тревожи за Асенчо, големия и син! Снощи си направи нещо крака в реката и сега е надут и посинял! Ти случайно да не си доктор?
– Не съм, но мога да погледна какво е пострадал човека!
– Ха, бакалъм! Ела да видиш, достум! Може пък да помогнеш!
Угасих двигателя и слязох от джипа. В заграденото от каруците пространство имаше голям навес от брезент, под който на някакъв дюшек, покрит с чаршаф, лежеше около двадесет годишен млад мъж. Беше подпрян на лакти и когато извърна очи към мен, неволно ги сравних с очите на вързаните до каруците коне. Бяха големи, кървясали и изпълнени с болка. Клекнах до него и разгледах крака му. Глезенът се бе надул и посинял.
– Кво стана, Асене? Изкълчи ли крака? – опитах се да бъда любезен, но стискайки зъби, той само повдигна рамене.
Циганката, която ме пъдеше се опита да обясни ситуацията:
– За всичко виновна бабата! Вчера скара на него и момчето пострада! Лоши очи има тя, урочасва!
Погледнах към бабата, която се бе свила като малка сова, до последната каруца. Тя ми обърна гръб и замърмори нещо неразбрано. Опитах да обясня на всички, че съм преживявал нещо подобно:
– Преди няколко години играхме мач с приятели и си изкълчих крака. Поду се, но не чак толкова и много болеше. Момчетата ме закараха в спешна помощ и там един лекар дръпна силно крака, като го изви леко настрани. Извиках от болка, но после ме отпусна. Сложих му торба с лед и още същта вечер можех да ходя. Вие опъвахте ли крака?
– Опъвахме и дърпахме! Няма файда! – разпери ръце циганката.
– Да, виждам, че сина ти е сериозно пострадал! Може ли да опитам, да го наместя?
Жената погледна към стареца, а той кимна с глава:
– Опитай! Може пък Господ да те праща!
Не смятах, че съм инструмент на божието провидение, но внимателно хванах с две ръце крака на младежа. Завъртих леко настрани, от което той изохка от болка. При завъртане на едната страна го болеше, но на другата страна си траеше. Без много да му мисля, стиснах по-здраво крака и с все сила опънах, завъртайки на страната, на която го болеше. Той изкрещя тъй диво, че се отдръпнах, заедно с наредените наоколо циганчета. Макар от болката младежът почти да се изправи, след това се отпусна на дюшека, а там, където главата му опираше във възглавницата, бе мокро от пот.
– Ко прайш, бе! – кресна циганката – Съвсем ши му стръмбушиш крака!
– Недей, мале! – прошепна болният и заговори нещо на цигански. Явно кракът го бе отпуснал, защото след малко заспа.
Старецът възбудено заговори също на цигански, дойде до мен и ме прегърна през рамото. После ме побутна към една застлана с мушама маса и нареди да седна.
– Добре е да сложите лед на навехнатото! Успокоява болката и по-бързо ще му мине!
– Откъде лед? – ухили се старецът – А студена вода от реката става ли, вместо лед?
– Не знам! Може да опитате! Напълнете няколко шишета и поливайте крака! Все ще облекчи болката, предполагам!
– Седи сега, да се почерпим! Господ те прати тебе и трябва да те посрещнем като Господ! – нареди старецът.
Аз се надигнах:
– Няма нужда! Отивам за риба, а за почерпката благодаря, но карам джипката! Не може да пия!
Много внимателно, все едно бях от стъкло, старецът ме натисна по раменете да седна:
– И риба ще имаш, и бира ще пийнеш! Бързаш ли за някъде?
– Не, че бързам, но..!
– Тогава слушай, що дума дядо ти Апти! Ние не се водим от календара и времето по часовник! За нас те нямат значение! Важно е, да сме част от всичко наоколо! Както дишат гората, реката, така да дишаме и ние! Ако край нас нещо се обърка, плашим се и ние! Ако ние не се разбираме, караме се или боледуваме, не чуваме какво ни казва вятъра, какво ни шепне земята! Тогава сме болни и лесни за злото! Тънки работи са това и не бива да се обясняват, а да се чувстват от всеки човек!
В това време децата се разкрещяха и при нас дойдоха двама брадясали възрастни и един по-млад циганин, с усукана стара мрежа в ръце. Снахата на стареца извади голяма, емайлирана тава и мъжете изсипаха от мрежата стотици малки, подскачащи рибки. Сред тях имаше белица, дребни пъстърви и дори речни попчета. Без да ги мие и чисти, жената изсипа върху тях половин пакет брашно, завъртя с шепата си сол отгоре и започна да ги изсипва с един черпак, в голям, почернял котел, пълен до половината с олио. Малкият огън под котела бе нагрял олиото до такава степен, че рибите издаваха съскащ звук и започваха веднага да се пържат. Когато с решетъчна лъжица извади готовите, опържени рибки, вместо в някакъв съд, тя сложи върху масата голям картон от кашон и изсипа рибата там. Всички посегнаха към парещите рибки и подхвърляйки ги от ръка в ръка, ги хрускаха като чипс. Признавам, че толкова вкусна пържена риба, не си спомням да бях ял! Дядо Апти разчупи четири обикновени, опечени на жар питки, поръси ги с шарена сол и децата, заедно с възрастните и мен, ядохме като невидели. Пийнах и от изстудената в реката бира, а после благодарих за угощението и станах. Бях решил вече да се прибирам, защото следобеда вече преваляше. Снахата на дядо Апти побутна едно от малките момчета и то застана пред мен. Подаде ми тънка, кожена връв, на която бяха нанизани три сини мъниста, също като мънистата, вплетени в гривите на конете встрани.
– Да те пази от уроки! – усмихна се жената.
– Господ да те пази, сине! Благодарим за доброто! – добави и дядо Апти.
– И аз благодаря за угощението! По-вкусна риба не бях ял! – отвърнах аз.
– И не бързай за никъде! – добави старецът – Който бърза, отива към края си, а тия, за които времето няма значение, се радват на живота!
Измина доста време от тогава. Синците против уроки закачих на огледалото за обратно виждане в джипа и когато ми е притеснено или бързам, ги поглеждам и душата ми се отпуска. Поглеждам към облаците или чистото небе и в безкрая им времето се стопява.
Красимир Бачков