ЖЪТВАРСКИЯТ БЪКЕЛ
Георги помнеше стария жътварски бъкел още от дете. Беше опитвал да го пълни с вода, но разсъхнат от годините, бъкела не задържаше водата. Бащата на Георги, чичо Стамен, докато лежа в къщи с гипсиран крак го лакира и сложи в ъгъла на кухнята за украса. Там той събира прах дълги години и когато му дойде време на стария да мре, повика Георги и тихо каза:
– На къщата покрива скоро ще протече! Знам, че ще я продадеш, за да се отървеш от разходи за ремонти и поддръжка. Все пак живееш в друг град и макар да си се родил тук, е неизгодно да се грижиш за нея. Като ида горе / вдигна избелелия си поглед към небето чичо Стамен /, за къщата няма да те укорявам, но искам да запомниш едно важно нещо! Каквото и да става, колкото и да си зле, бъкела няма да хвърляш или продаваш! Ще го пазиш като очите си, защото един ден той ще ти е спасението! Сложи си ръката на сърцето и обещай, ако всичко е наред, един ден да го предадеш на сина си, със същата заръка!
– Добре, тате! – свел глава, промълви Георги.
– И още нещо забравих! – допълни баща му – Ако се случи, не дай Боже да се разболееш от неизличима болест ти или най-близките ти, затъкни процепите между дъските на бъкела с листа от камъш, напълни го с вода и я дръж на хладно три дни. После пий водата през целия ден! Скоро ще се излекуваш! Не вярвай на доктори, не пий лекарства! Бъди сигурен, че водата от бъкела ще ти помогне!
– Че тоя бъкел да не е вълшебен?! – учуди се Георги.
– Вътре в него има някаква целебна смола, която се разтваря във водата и лекува болестите! Това е…!
След няколко дни чичо Стамен почина, а след като го погреба, Георги продаде къщата. Запази само бъкела и един албум с черно-бели снимки. Празнотата от загубата на баща му бе по-голяма, отколкото можеше да предположи той. Вече нямаше кой да му дава мъдри съвети, да го кара да стои изправен, независимо срещнатите проблеми и да му бъде невидима, но здрава опора в живота. Със загубата на баща си, сякаш се отключиха още други беди. Жената на Георги изведнъж стана много претенциозна и започна да го укорява за какво ли не. Вече преминали четиридесетте и двамата, би трябвало да са свикнали един с друг и да не си намират кусури, но с всеки изминал ден, тя ставаше все по-необосновано раздразнителна. Един ден тя му предложи да се разведат и той я изгледа като ударен от гръм. Почти цялата заплата носеше у дома си, не пушеше и не прекаляваше с алкохола, нямаше любовница и бе търпелив, и разбран за всичко. На въпроса му, какво иска от него жена му, тя изсъска:
– Искам мъж, а не крава! Кво си ме зяпнал с тия тъжни, влажни очи? Цял живот един шамар не си ми забърсал, както и да те дразня и предизвиквам! С най-добрият ти приятел преспах, но ти ми прости! Прощаваш и всичките ми глупости, а аз искам мъж, дето като ме погледне, да се подмокрям между краката! На стари години си намерих такъв и затова се развеждам с теб! Сега включи ли, какво искам от теб?
Той помълча, после отвърна:
– Затова ли са ти насинени окото и шията?
– Затова! – изсмя се тя – Истинският мъж знае как да те удари и как да те налюби! Ти не ги вдяваш тия неща! Впрочем, гледай до края на месеца да се изнесеш от къщи! Синът ни е малолетен и апартамента остава за мен! Да смятам ли, че сме приключили с приказките?
Георги кимна и отиде до ъгъла, където седеше бъкела. Взе го, събра най-нужните от дрехите си в един сак и още същия ден напусна завинаги жилището си. Нанесе се в малката барака на лозето, останало в наследство от родителите му, в съседния град. Там нямаше ток, но имаше външна чешма, чист въздух и спокойствие, каквото в големия град липсваше. Тъй като бе неадекватен на първо време, Георги реши да потърси спасение в алкохола. Купи едно кашонче водка, второ кашонче с доматен сок и десетина бутилки газирана вода. Целенасочено, бавно и сигурно започна да се напива всеки ден. Когато алкохола омаеше главата му, той се отпускаше и заспиваше направо на пружиненото легло, на което седеше. Така я кара близо месец. Чувстваше се като неудачник, какъвто и всъщност беше, благодарение на жена му.
Времето бързо летеше и след като се разведоха, той се опита да намери работа в родният си град. Проблемът бе, че градът му се бе свил наполовина и работа се намираше трудно. Когато една есенна вечер се прибираше към лозето, той срещна млада, но рошава и със запуснат външен вид жена. Размина се с нея, после се обърна и видя, че тя е спряла и гледа към него. Георги се почувства неудобно и понечи да продължи по пътя си, но тя махна с ръка и тръгна към него.
– Имаш ли къде да се подслониш, човече? – запита тя, стигнала до него.
– Имам малка барака в едно лозе. – отвърна той.
– А ще помогнеш ли на една скитница, да преспи при теб? За всичко ще си платя, разбира се! Не с пари, а с каквото Бог дал!
Георги се опули от изненада. Никога досега не бе изпадал в подобна ситуация. Повдигна рамене и рече:
– Аз знам тъй! Когато човек има нужда от вода, трябва да му я дадеш! Щом нямаш дом, ела при мен! Бараката е от мама и тате, мизерна е, но вярвам, че ще ти свърши работа, за известно време!
Двамата тръгнаха и още първата вечер всеки започна да разказва за себе си. Седнали пред дървената барака, огрени от огъня, в който си печаха картофи, разказваха все едно ставаше въпрос за някой друг. Оказа се, че Мария / така се казваше скитницата /, била женена за син на богат митничар, но не успяла да забременее в продължение на три години. Един ден мъжът и просто и казал да се разкара, защото любовницата му била бременна от него. Тя си взела една чанта с дрехи и излязла в големия, пуст град. Не знаела къде да ходи, защото апартамента на починалите и родители, бил вече собственост на брат и, с когото не поддържала добри взаимоотношения. Започнала да се изхранва от кофите за смет, колкото и ужасно да и изглеждало това в началото.
– Имаш ли представа, какви неща изхвърлят хората, в контейнерите за боклук? Храна, дрехи, мебели и битова техника, които стават за използване, без проблем! По-рано не обръщах внимание, но хората изхвърлят неща, които наистина са годни за употреба! Вече две години живея като клошарка и знам, къде какво да търся и мога да намеря. Обаче нещо със стомаха ми се случи и започнах да повръщам кръв. Успях да ида на преглед при лекар и той ми установи рак на стомаха. Карам я както дойде и не мисля за следващия ден!
Георги помълча и каза:
– Ако баща ми е прав знам, че мога да те излекувам! Искаш ли да опитаме, едно нестандартно лечение?
– Защо не? – усмихна се Мария.
Три месеца след това, Мария бе излекувана и бременна. Георги я гледаше като икона и не можеше да повярва в късмета си. Когато дойде момента да ражда, той я заведе в градската болница и на другия ден тя роди едно съвсем здраво и ревливо бебе. Георги си прибра Мария и детето, заведе ги при бараката на лозето, и застана с чук и отвертка пред бъкела.
– Трябва да видя, какво толкова специално има в тоя бъкел! Баща ми бе абсолютно прав, защото ти се излекува, но ми се иска да видя всичко отвътре!
Когато Георги скъса железните обръчи и отвори бъкела, очите му се разшириха от изумление. Вътре, на всяка дъска бяха закрепени златни и сребърни монети, а между тях имаше някаква червено-кафява смола. Той извади една по една монетите и на другия ден ги закара при специалисти на оглед. Парите, които му предложиха стигаха не само за жилище, но и за разкошна вила, на брега на морето.
Сега Георги се грижи за малкият си син и за жена си, която е здрава и се кани да му роди още деца. Впрочем, това е истинският живот и който не вярва в чудеса, може просто да се зачеркне от бъдещето и всичко, което се свързва с човешките надежди!
Красимир Бачков