ТОЙ СЕ КАЗВАШЕ КУЧО
Пиша „той“, защото бе мъжко куче. А когато малката Александра го намери, той вече береше душа. Беше хвърлен с още три свои братчета в канала, който минаваше през целия град и изхвърляше мръсните хорски води в морето. Александра или Сашка, както я наричаха съучениците и се прибираше у дома, след училище, когато чу скимтенето на Кучо. За да види кой скимти така жално, тя премина по желязното мостче над канала. Видя долу умъртвените вече телца на трите новородени кученца и това, което скимуцаше за помощ, малко по – нагоре. Стените на канала бяха много стръмни и Сашка не би могла да излезе, ако се спуснеше да вземе кученцето. Тя се огледа и реши да помоли някой от собствениците на фирми наблизо, да и помогнат. Влезе първо в помещението за бързо хранене, но там просто не и обърнаха внимание. След това помоли майстора – гумаджия да извади кученцето. Той се изсмя и махна с ръка, да се пръждосва по-далече. Накрая влезе при тапицера и с треперещ гласец помоли, да и помогне, да спасят кученцето. Тапицерът бе възрастен, небръснат, плешив мъж, който бе достатъчно грозен да отблъсне всяко дете, но с тих глас запита:
– Искаш да ти помогна, да си спасиш кученцето ли?
– То не е мое кученце! Видях го в канала. Може да умре, като трите останали кученца!
– Аха! Значи ти, малка госпожичке, искаш да спасиш някакво улично кутре, попаднало в канала?
– Точно така!
– И защо си се загрижила за него?
– Защото е мъничко, а някой го е хвърлил да умре! То плаче и моли за помощ! Ако можех да сляза долу, сама щях да го спася, но не мога!
Тапицерът се почеса по небръснатата брада и изръмжа!
– Правилно си дошла при мене! По-голям будала от всички наоколо, едва ли ще се намери! Виждам, че на гърба си имаш раница! В кой клас си?
– В първи!
– Не знам на какво ви учат в училище, но мисля, че добротата ти е от семейството ти! Какво работи баща ти?
– Не знам! Не го познавам. Още преди да се родя, напуснал мама. Ние с нея се гледаме двете!
– Ясно! Изстрадала душица си, затова искаш да помагаш! Хайде, води ме при това кученце!
Сашка поведе тапицера и след малко той се върна за въже. Върза се през кръста, а другия край на въжето върза за едно дърво, растящо до канала. Преди да се спусне, той погали по главата детето и рече:
– Ако някой ден имам късмет да срещна жена и да имаме дете, искам да е като теб!
После тапицерът извади кученцето, Сашка го гушна и като благодари със сълзи на очи, си тръгна.
Изминаха няколко месеца и кученцето видимо порасна. Майка и в началото бе притеснена, защото никога не бе имала домашен любимец, но постепенно свикна и се привърза към Кучо. Двете дълго се опитваха да измислят име на кутрето, но когато не успяха, Сашка реши то да се казва Кучо. Майка и дъщеря отидоха в близкия ветеринарен пункт, ваксинираха кутрето и след това се заеха с неговото отглеждане и възпитание. Тъй като живееха в малка гарсониера, Кучо спеше на терасата, в колибка от картони. Терасата не бе открита, а с ПВЦ – изолация, което бе достатъчно убежище против студа и вятъра. Независимо, че Кучо не бе расов, той показваше завидни умения. Можеше да подава предна лапа за здрависване, когато искаше да ходи по нужда квичеше по особен начин и най-много се радваше, когато го извеждаха на разходка. Сашка го бе научила да я изпраща сутрин за училище, като Кучо я съпровождаше до първия светофар.
Така, в края на март, порасналият и силен като вълк Кучо, за пореден път изпрати детето до светофара. На тротоара се бяха събрали десетина души, повечето от които деца, отиващи на училище. До тях имаше майка, с детска количка. Тя говореше по телефона с някого и дори не забеляза, как количката тръгна по булеварда, пред преминаващите коли. Всички гледаха и не можеха да помогнат, количката да спре да се движи. Единствен Кучо се хвърли напред и стигна с няколко скока до количката с детето. Захапа дръжката и внимателно започна да я дърпа към тротоара. Няколко коли спряха, за да може кучето да изтегли количката. Едва тогава майката забеляза липсата на количката и детето си, изкрещя силно и се втурна напред. Издърпа количката, взе детето и зпочна да му говори успокояващо. Сашка сграбчи главата на Кучо, целуна го по челото и рече:
– Ти си герой, Кучо! Спаси детето на тази извята майка! Сега се върни в къщи, а аз тръгвам към училище!
Кучето послушно тръгна назад по улицата, като на два пъти се обръща, гледа към Сашка и тихо скимуца. То бе обикновено куче, но бе по-добро от много хора…
Красимир Бачков